Дъщеря ми е мой враг.

Живеех с майка си и баба си в едно и също малко градче. Когато навърших 20 години, се преместих в друг град. Там си намерих работа и наех апартамент.

Майка ми и баба ми също мислеха да се преместят. Майка ми се страхуваше да продаде къщата. Тя се страхуваше от всичко като цяло. Струваше ѝ се, че ще я измамят, че ще ѝ откраднат парите, че ще я изхвърлят от новозакупения апартамент. Тя реши да вземе ипотечен кредит и когато продадат къщата, да покрият част от разходите. Рискът бил минимален и мама се успокоила.

Година по-късно приведохме плана в действие. Парите от продажбата бяха достатъчни, за да се изплати ипотеката. Имотът беше регистриран на името на мама. А аз живеех без притеснения, защото бях успял да изпълня мисията си.

От продажбата все още оставаха някакви пари – за това, че те могат да ми помогнат да реша жилищния си проблем, майка ми дори не се замисли. А аз не знаех как да ги поискам. Със съпруга ми спестявахме сами, не чакахме ничия помощ.

Преди майка ми и баба ми живееха в една къща, в отделни стаи, къщата беше просторна. Сега им се налагаше да делят малко пространство. Майка ми започна да се побърква. Тя буквално изгони старицата от къщата. Крещяла, че това е грешка, че сега не може да си намери работа и да си подреди живота. Най-лошото беше, че за всичко обвиняваше 75-годишната си майка, която беше посветила целия си живот на нея.

Баба ѝ само я дразнеше. Дразнеше я звукът на телевизора, ходенето, въздишките – дори най-малките дреболии. Щом чуеше някакъв звук, тя веднага започваше да крещи на баба си.
Старицата често идваше при мен и оставаше до вечерта. Дори й дадох ключа от апартамента ни; съпругът ми нямаше нищо против. Знаех, че майка ми е необщителен човек, но не очаквах това от нея. Тя се държи грубо и с мен.

Добре, че поне ипотеката беше изплатена, иначе щеше да ми се наложи да плащам дълговете на майка ми. Защо изобщо се съгласих на това начинание?

Мисля, че баба ми щеше да живее по-спокойно там, където живееше преди, поне щеше да е господарка на собствения си дом. Сега тя мълчи и преглъща обиди. През всичките тези години тя си е създала само един враг: собствената си дъщеря.

Толкова ми е жал за нея. Тя никога не е казала лоша дума на майка ми. А сега? Това ли е благодарност? Обидите и униженията са всичко, което баба ми чува от устата на майка ми. Единственото, което ѝ остава, е да търпи.

 

Rate article
Дъщеря ми е мой враг.