Като дете по-малкият ми брат винаги беше любимец в очите на майка ми и баба ми. Те го обожаваха, поставяха го в центъра на вниманието, докато аз оставах в сянка. Той имаше най-доброто от всичко: най-хубавите играчки, сладкиши, пайове, плодове и т.н. За сметка на това аз често бях забравена, оставена да чистя след него, да му оправям леглото и да приготвям закуската. Бях много обидена, че ме третираха като негова слугиня, която постоянно тича да изпълнява всяко негово искане .
този модел много ме притесняваше, особено като се има предвид предишният опит на майка ми, която е била малтретирана от съпруга си, което е довело до развод. И ето че тя самата отглеждаше такъв мъж. Всеки път, когато се опитвах да се бунтувам, протестите ми бързо биваха заглушавани и статусът ми оставаше непроменен. Спомням си добре трудностите, с които се сблъсках през последната година в училище, когато усилено се подготвях за изпити. Докато учех, майка ми и баба ми се обаждаха на всеки пет минути и настояваха да захвърля всичко и да отида да нахраня брат си. “Брат ти е най-важното нещо”, казваха те, поставяйки нуждите му на първо място. Благодарение на отдадеността ми на ученето успях да издържа изпитите, но натоварването беше непосилно.
Когато се подготвях за приемните изпити в университета, баба ми дори се съмняваше в значението на образованието за една жена. Тя ме насърчаваше да се съсредоточа върху това да се омъжа, да имам деца и да водя домакинство. Аз обаче упорствах и завърших университет. В този момент не можех повече да понасям бремето и реших да напусна дома. Беше ми омръзнало постоянно да отговарям за брат си. Майка ми и баба ми бяха ядосани от напускането ми, особено след като баба ми трябваше да напусне работа, за да се грижи за внука си .
Напускането на дома беше трудно решение, но то беше необходимо за собственото ми благополучие и развитие. Знаех, че заслужавам нещо повече от това да бъда обикновена прислужница, и бях решена да си създам живот, в който моята стойност да бъде призната и уважавана.