Анна не помнела добре родителите си. Когато майка ѝ починала, баща ѝ не искал да остане сам с малкото момиченце в ръцете си. Той завел Анна в дома на баба ѝ, оставил момиченцето под портата и си тръгнал. По това време бабата на Анна била в градината, затова чула само звука на колата.
“Кого е довел?” – помислила си тя и отишла да погледне.
Когато излязла навън, баба Анна забелязала внучката си.
“Какъв глупак! Поне да ми беше казал!” Тя хвана Анна за ръка и я поведе навътре. Вечерта дядото се върнал вкъщи.
– Какво? Марк ли го донесе?
– Да, донесе. Той остави детето под оградата и си тръгна. И какви млади хора остави?
Дълго мърмориха и после си легнаха. Времето мина. Бабите и дядовците изляха сърцата и душите си в своята внучка.
Те научили момичето да се отнася с уважение към хората и да бъде добра домакиня. Анна пораснала и станала помощник на баба си и дядо си. А те не можели да се наситят на внучката си, която била като две грахови зърна, също като майка си. Някога и тя била помагала на родителите си, а после починала. Старите хора се сгрявали единствено от спомените за дъщеря си. Анна вече завършваше училище. Веднъж дядото пръв започна разговор:
– “Внучката ни е умна и интелигентна. Бих искала да можем да я изпратим някъде да учи.
– Имате право. В днешно време времето е такова, че не можеш да отидеш никъде без образование.
Бабата и дядото извадиха последните си спестявания и изпратиха внучката си в града да учи. Анна завършила с отличие Стопанския факултет и по-късно се върнала в родното си село.
Не ѝ харесвало да живее в града. Баба ѝ и дядо ѝ са твърде щастливи. Те няма да са сами в старините си. Анна решава да развие селото. Започва да се занимава със земеделие. Взела заем, купила земя и наела хора. По-късно построила ферма и купила добитък. Нямала обаче достатъчно хора, затова решила да пусне обява във вестника. Обещала добра заплата и жилище. Един човек се отзовал. Той бил мръсен и обрасъл. Беше ясно, че животът не го е пощадил. Той дошъл при Анна и се нарекъл неин баща.
Мъжът не поиска нищо от дъщеря си, защото разбра, че след двайсет години няма право да го прави. Помолил само за едно – да бъде близо до дъщеря си. Беше останал съвсем сам, така че може би щеше да помогне на дъщеря си по някакъв начин. Анна наистина простила на баща си, но няколко месеца по-късно. Оттогава той живее с дъщеря си и ѝ помага във всичко, страхувайки се да остане сам. Смятате ли, че Анна е постъпила правилно, като е простила на баща си?