Знаех, че ще звъннеш, мамо…

Знах, че ще се обадиш, мамо…
Телефонът потрептя точно по време на лекцията. Йоана го извади от джоба, погледна екрана и отхвърли повикването. Но устройството протестно зазвъня отново.

“Йоанова, имай малко съвест. Изключи си телефона или отговори веднага,” — преподавателката беше ядосана.

“Ще отговоря. Може ли да изляза?” — Йоана погледна към вратата.

“Излез,” — преподавателката въздъхна.

“Милена, какво става? На лекция съм,” — попита Йоана, излизайки в коридора.

“Йоанка… Родителите ти са катастрофирали,” — гласът на Милена беше пресечен от плач.

“Какво?” — Йоана замръзна.

“Пристигай веднага.”

Бледа и трепереща, тя се върна в аудиторията, хвърли учебника и тетрадката в чантата си и се запъти към изхода.

“Нищо няма да кажеш, Йоанова?” — гласът на преподавателката я настигна.

“Съжалявам, трябва да тръгна,” — отвърна тя без да се обръща.

“Йоан, какво става? Какво се случи?” — Никола я настигна на стълбите.

“Не знам. Милена се обади, каза, че родителите ми са в катастрофа… Иска да отида веднага.”

“Живи ли са? Аз идвам с теб.”

“Никола, не си длъжен…”

“Може да им трябва помощ. Дай телефона, ще поръчам такси.” — Само тогава тя осъзна, че все още стиска мобилния в ръката си.

“Боже, само да са живи…” — прошепна тя, подавайки му телефона.

По целия път до вкъщи Йоана нервно късаше ремъка на чантата си. Никола покри ръцете ѝ с длан, опитвайки се да я успокои.

“Моля ви, по-бързо…” — помоли тя шофьора, сякаш колата се движеше мъчително бавно.

“Не мога, навсякъде камери,” — отговори той спокойно.

“Ще платя глобите, само карайте по-бързо…” — почти заплака тя.

Шофьорът въздъхна и натисна газта, изпреварвайки други коли. — “Ако се блъснем, поне заедно.”

Ето я и къщата им. Докато Никола плащаше, Йоана вече беше в градината.

Милена ги видя през прозореца и излезе на късия чардак на къщата. Сълзите ѝ бликаха, а ръцете — притиснати към гърдите.

“Живи ли са?” — Йоана излетя на стълбите.

“Георги Петрови умря на място, а Елица Димитрова е в болницата.”

“Защо не ми каза веднага? В коя болница?”

“В Първа градска.”

“Никола, таксито си тръгна ли?” — тя се обърна към него.

“Сега ще го върна.” — Той набра номера. — “Извинете, може ли да се върнете?”

Йоана вече не бързаше. Плачеше на задното седалка, загушена в рамото на Никола.

В болницата не искаха да я пуснат при майка ѝ.

“Това е майка ми! Пуснете ме! Искам да я видя!” — ревеше Йоана, умолявайки лекаря.

“Тя е в тежко състояние, без съзнание.”

“Искам да я видя,” — взмоли се тя.

“Добре. Но без истерии,” — предупреди докторът и ги заведе в отделението за интензивно лечение.

После пак се возеха в такси, този път у дома.

“Мамо… Тя ще живее ли?” — попита Йоана, загледана в Никола. — “Нямам никого вече. Нито един човек.”

“Ами Милена? Тя не е ли роднина?”

“Домашна помощница. Работи при нас от трийсет години. Но всички мислеха, че е леля ми. Така казвах, за да не ме заклеймяват.”

“Защо?”

“Има ли някой в групата ни с домашна помощница? Как ще ме гледат после?”

Останалата част от пътя премина в мълчание. Пред къщата Никола искаше да слезе, но тя го спря.

“Не трябва. Ще ти се обадя утре,” — каза тя и влезе.

Милена излезе от кухнята сърдито.

“Как е? Видя ли майка си?”

“Да. В кома е.”

“Господи, Йоанке…” — Милена я прегърна плачешка. — “Да се надяваме, че Еличка ще се оправи. Погребението на Георги Петрови ще се организира от фирмата. Вече са се обадили…” — говореше тя, гладейки Йоана по косата. — “Каква трагедия… Беше толкова добър човек. Никога не повдигаше глас, винаги учтив…”

Йоана остави Милена да приказва, а сама се качи в стаята си, легна на леглото и се сви във възел.

Минаха погребението, деветте и четиресетте дни. Хората спряха да идват. Телефонът замлъкна. В къщата се настани мълчалива тежест.

Йоана ходеше на лекции, само за да я не тормози Никола. Иначе лежеше, втренчена в стената. Милена я караше да яде. Заплашваше се, че ще си тръгне, ако не поглъща дори лъжица супа.

Защо изобщо беше там? Готвеше, но никой не ядеше.

И Йоана ядеше, само за да не остане сама в голямата къща.

Един ден седяха в кухнята, чайките към които не бяха допрени, изстивали. Милена проговори:

“Дадох клетва на родителите ти да не ти казвам… Но сега ги няма, значи клетвата е празна. И ти имаш право да знаеш истината.” — Прекръсти се.

“Каква истина?” — Йоана беше изтощена.

“Ти не си сама. Имаш майка,” — каза Милена твърдо.

“Какво приказваш? Майка ми умря!”

“Умря Елица Димитрова. Тя не ти е истинската майка.”

Йоана я погледна като закована.

“Майка ми ме е къпала, гушкала, научила ме е да чета… Как не е моя?”

“Знам, че е трудно, но слушай.” — Милена разказа всичко. Как ЕЙоана стисна телефона в ръката си, усмихвайки се през сълзите, и прошепна: “Дойде време да започнем наново.”

Rate article
Знаех, че ще звъннеш, мамо…