Зимата беше покрила двора на Андрей с дебел, мек сняг, а верният му пес Григор, огромен кавказки овчар, се държеше много странно.
Вместо да се свие в голямата къщичка, която Андрей му беше майсторил с мерак миналото лято, Григор упорито лягаше направо в снега навън. Андрей го гледаше през прозореца, а в гърдите му се свиваше нещо тежко такова чудо Григор не бе правил никога.
Всяка сутрин, кога излизаше при него, Андрей виждаше как Григор го гледа напрегнато. Щом наближеше колибката, кучето веднага заставяше между него и входа, тихо ръмжеше и го гледаше умолително, все едно му казваше: Моля те, не влизай там. Това поведение, толкова нетипично за дългогодишната им дружба, направо му обърка мислите. Какво ли крие вярното му другарче?
Андрей си каза, че трябва да разбере какво се случва, и измисли малък номер примами Григор в кухнята с парче апетитна наденица. Докато кучето, заключено вътре, лаеше отчаяно към прозореца, Андрей се приближи до къщичката и клекна, за да надникне вътре. Щом очите му привикнаха с мрака, усети как сърцето му спря онова, което видя, го вцепени
Вътре, сгушено в стара вълнена кърпа, лежеше мъничко котенце изплашено, мръсно, цялото треперещо от студ. Очичките му се отваряха едва-едва и едва-едва дишаше. Григор явно го беше намерил някъде вместо да го изпъди или захапе, той го бе приютил и заради него спеше навън, за да не го плаши, а същевременно пазеше входа като барут. За него колибката вече беше скъпа съкровищница.
Андрей замря за миг, после протегна ръце и с особена нежност взе малкото животинче, притискайки го до гърдите си. В същия момент Григор се втурна към него и се залепи до рамото му изобщо не ръмжеше, а напротив, сякаш искаше да помогне.
Ти си истинско добряче, Григор прошепна Андрей, притискайки котето към себе си. По-добър си от много хора.
От този ден вече не бяха само двама приятели в двора, а трима. А колибката, направена с толкова обич, си върна предназначението малък дом за спасени души.






