Помня, че съпругата ми, Мирела, спеше до мен в малката къща на Княжево, когато изведнъж получих известие във Facebook една жена ме помоли да я добавя като приятел. Приключих да кликна Приеми и веднага изпратих съобщение: Познаваме ли се ние?.
Тя ми отговори: Чух, че се ожених, но все още те обичам. Оказа се, че е стара приятелка от младостта ми Елена, с красива снимка, която сякаш ни връщаше в онези безгрижни дни.
Затворих чат прозореца и се завих към Мирела, която спеше спокойно след изтощителния ден в земеделската ни работа. Поглеждайки я, разбрах колко сигурност усещаше в новия ни дом, далеч от родния й град Пловдив, където беше израснала сред голяма семейна обстановка. Когато се ядоса или беше тъжна, майка й стоеше до нея, готова да я утеши, а брат й разказваше вицове, докато баща й й носеше любимите й кестени и мед.
Тези спомени пробяха ми главата, затова вдигнах телефона и натиснах Блокирай. Обрънах се обратно към Мирела, потупах я леко и заспахме заедно, усещайки топлината на съвместния сън.
Аз съм мъж, а не дете. Клянах се на Мирела, че ще бъда верен, и така ще остане завинаги. Ще се боря като стария колиба в планината, за да запазя честта си, да не предам съпругата и да не разпилявам семейната ни къща.
