Желание за нови родители

**Дневник на Георги**

Вели е у дома от училище с леко сърце. Днес в класа събирахме пари за цветя и подарък за класната. И Иван каза, че жените обичат розите. При това ме гледаше по такъв начин, сякаш го казваше само за мен.

Сърцето ми заби по-бързо. Реших, че това е намек за подаръка ми за 8 март. Сега ще завиждат всички момичета.

Иван ми хареса още от първия ден, когато дойде в класа. Миналата година баща му беше преместен да служи във военната част в нашия град. Той беше уверен и независим. Сякаш не го ебеше какво мислят другите. Аз винаги се притеснявах – как изглеждам, дали няма да се изложа, дали няма да ме смятат за смешна.

Всички веднага го заобичаха. Не беше лидер, но дори учителите го слушаха.

Краят на февруари, но вече усещахме, че пролетта идва – птички чуруликаха сутрин, слънцето грееше по-често, ледените висулки топиха се и звънливо капеха от покривите. Сърцето ми щемеше от очакване на нещо тайнствено и прекрасно.

Отворих вратата на апартамента и веднага чух викове. Родителите пак се караха. Доста ми дотегна. Настроението ми спадна мигновено. Преди беше толкова хубаво – ходехме на море заедно, весело прекарвахме Коледа с фойерверки. Ами ако се разведат? Това ще свърши ли?

При съученичката ми Мария майка ѝ се пореже на вените, когато баща ѝ ги напусна. Тя плачеше в клас. А другата, Силвия, казваше, че е по-добре, че родителите ѝ не са заедно – и двамата ѝ дават пари и подаръци. Но в парите ли е щастието?

Виковете внезапно спряха. Стъпих на пръсти и погледнах през полуотворената врата към кухнята. Баща стоеше с гръб към мен, гледаше през прозореца. Майка седеше на масата, покрила лицето си с ръце. Раменете ѝ трепереха. Плачеше.

“Стига, Величко, скоро Георги ще се върне от училище,” каза баща, без да се обърне. “Какво искаш да направя, за да ми повярваш?” В този момент той ме видя.

“Откога подслушваш?” попита той, озлобено.

“Достатъчно, за да разбера всичко,” отвърнах рязко.

“Какво да разбереш?” Майка отмести ръцете от лицето си. Носът ѝ беше зачервен, очите — заплакани, гримът — размазан. “Как не осъзнава, че с този изглед само го отблъсква още повече?” помислих си, раздразнено.

“Искате да се разведете,” избухнах.

Баща намръщи вежди, но не каза нищо.

“А за мен мислихте ли? Решихте ли с кого ще остана? Ние сме трима! Мнението ми не ви интересува ли? Не искам да съм само с единия от вас, искам да сме заедно!” Започнах да викам. “Ако сте толкова уморени един от друг, искам и аз други родители! Мразя ви… и двамата!” Гласът ми се пресече от сълзи.

Обърнах се и изтичах в коридора, бързо се облякох и изхвърчах от апартамента.

“Георги!” викът на майка замлъкна зад затворената врата.

Не използвах асансьора, слязох по стълбите. Навън беше студено, сложих ръкавиците. Мислех да отида при някоя от приятелките си, но не исках да говоря с никого. Кой ще ме разбере, ако дори собствените ми родители не ме чуват?

Вървях. Ако през деня ледените висулки топиха се на слънце, вечерта замръзнаха отново. След две спирки влязох в магазин да се затопля. При вид на наденицата и кифличките устата ми се напълниха със слюнка.

Намерих няколко монети в джоба си и купих кифла. Щом излязох, веднага отхапах. Когато затварях устата си с последното парченце, някой ме повика.

Обърнах се – беше Камен от паралелкия ми.

“Здрасти,” каза той. “Разхождаш ли се?”

Не можех да отговоря с пълна уста. Сухата кифла не беше лесна за глътка.

Камен извади от чантата си бутилка с вода и ми я подаде.

“Запий, ако не те е срам, че ще се задавиш.”

Благодарно погледнах и приех бутилката. Парчето най-после мина.

“Мерси,” казах му и му я върнах.

“Твоят дом е в другата посока,” забеляза той.

“Не е твоя работа,” отрязах.

“Става вече тъмно, не е безопасно сама. Магазините скоро ще затварят. Хайде, ще те заведа.”

Помислих малко и тръгнах с него към вкъщи. Говорехме за предстоящите му състезания, тренировките, учителите. На ъгъла спрях.

“Тук ли живееш? Не ти се лища вкъщи? Родителите ти ли те дразнят? Познато,” усмихна се той.

“Развеждат се,” прошепнах.

“Разбирам. Когато баща ми се махна, и аз преживях. Караха се толкова силно, че избягах. Мислех, че докато ме търсят, може би ще се помирят. Страданието събира хората.”

“И?” попитах, любопитно.

“Сдобриха се докато ме търсеха. Но баща ми пак си тръгна. Прекарах две нощи в мазето, докато полицията ме намери. Мръсната миризма ме преследваше, въпреки че изпрах всички дрехи.”

“А баща ти?” Гледах го със засилващ се интерес.

“Какво за него? Омъжи се за млада жена. Красива, но куча. Майка ми е по-добра.”

“А при нея има ли някой?”

“Как така? Мъж? Не. Тя има мен. Но не бих имал нищо против да се омъжи. Тя просто го обичаше.”

“Толкова лесно говориш за това,” учудих се.

“Какъв е смисълът да се тревожа? Нищо няма да се”Дори в най-тъмните часове, когато всичко изглежда загубено, малките жестове на някой, който се грижи, могат да прободят мрака и да ти покажат, че не си сама.”

Rate article
Желание за нови родители