— Здравей! Знаех, че ще се срещнем отново…
Преди година Борис се прибираше от работа и я видя случайно. Докато се обърна, докато се върна назад, тя вече беше изчезнала. Оттогава, когато го обземаха тъга и спомени, той идваше на това място, сядаше в колата си и чакаше да я види пак. Представяше си как ще слезе от колата и ще каже: „Здравей! Каква неочаквана среща!..“
Учеха в един клас. Обикновено момиче, нищо особено, освен че беше отличничка. Той не я забелязваше. Тогава изобщо не му харесваше никоя от момичетата. Бяха учили заедно толкова години, израстваха, пораснаха, че всички съученички му станали почти като роднини. Как можеш да се влюбиш в сестра си? Невъзможно. С момчетата се дружеше, но това беше различно. Разбира се, с някои момичета общуваше повече, с други по-малко. А нея не забелязваше.
Предстояха държавните зрелостни изпити. И ако преди Борис не се притесняваше особено за оценките, сега започна да се тревожи. Майка му мечтаеше да постъпи в Юридическия факультет, да завърши и да стане адвокат като баща си, който почина внезапно от инфаркт преди две години.
Но Борис не искаше да бъде адвокат. Искаше да се занимава с програмиране, да изучава съвременни технологии и изкуствен интелект. А за университета и работата му трябваше математика.
Ученето му омръзна. Но университетът не беше училище. Там разбираш защо учиш, а не просто получаваш знания. И далеч не всичко ще ти е нужно в живота.
Георгиев, учителят по математика, им напомни в началото на часа, че ще пише контролна работа.
— Няма да ви оценявам до зрелостните, но тази оценка ще е важна. Приближават се изпитите, свиквайте. И не е важно какви сте имали досега.
Тези, които учеха добре, се напънаха, а тези, които бяха слаби, се радваха — имаха шанс да изкарат добра оцена.
Примерите Борис решаваше бързо, но задачата го затрудни. Времето изтичаше, а той не успяваше да намери решение. Започна да се нервничи и да мисли кой може да му подскаже. Пред него седеше дебелакът Иванов. Нямаше да помогне, но Борис все пак го потропа с химикалката по гърба. Той дори не се обърна.
Отзад седеше отличничката Ралица Димитрова. От нея помощ нямаше какво да очаква — никога не подсказваше.
До него седеше приятелят му Кирил. Той също не беше страхотен математик. Борис се опита да му подаде листа, но Кирил го отблъсна: „Не ми пречи, и аз не смогвам.“
На съседния ред седеше Милена и решаваше същия вариант. Само че от нея нямаше как да поиска помощ — тя беше влюбена в него и после нямаше да се отърве.
Георгиев мина покрай тях, с ръце на гърба. Висок и строен, в строг сив костюм, леко навеждашеИ докато Борис гледаше как Ралица си тръгва със сина, усети, че сърцето му пак запя — защото любовта, която мислеше изгубена, все още живееше в него, и сега, накрая, имаше шанс да я спаси.