Днес пиша със смесени чувства – смесица от гняв, тъга и известна доза облекчение. Сестра ми Боряна ме обвинява, че нейният съпруг Яни я е напуснал. Не, той не е тръгнал с мен, но според нея, ако бях ги оставила намира, щяха да живеят щастливо. Разбира се, щяха да си живеят безгрижно в общия ни апартамент в Пловдив, докато аз плащах наеми на непознати. Но нямах намерение да се откажа от своето законно място.
Ние с Боряна наследяхме двустаен апартамент от родителите си. Майка ми и баща ми починаха, когато бяхме вече големи – на мен ми беше 20, а на нея – 18. Учех в София и останах там след университета, а Боряна продължи да живее в семейния ни дом.
Седем години прекарах в столицата, но се уморих от градската треска и реших да се върна. Работя от разстояние, така че промяната не засягаше кариерата ми. Но Боряна успя да ме шокира. Никога не бяхме близки, дори след смъртта на нашите родители. Всяка преживяваше скръбта по свой начин, обажданията бяха редки, разговорите – повърхностни. Но новината, че Боряна се е омъжила, ме порази. Не ми каза нито дума, не ме покани на сватбата. Това ме нарани. Тя ми е сестра, но аз си мълчах.
Пристигането ми в Пловдив и завръщането в общия ни дом предизвика буря от недоволство у Боряна и съпруга ѝ Яни. Те се надяваха, че ще се размисля, и дори не освободиха стаята ми, въпреки че ги предупредих месец по-рано. Пристигнах вечерта, а преместването на мебелите отложихме за сутринта.
Така започна животът ни втройка. Боряна и Яни ясно показваха, че съм им пречка, но това не ме интересуваше. Това и моят апартамент е. Държах се тихо – без музика, без гости, почти не излизах от стаята си. Но животът с тях се превърна в истинско мъчение.
Боряна не си правеше труда да чисти, а Яни беше още по-зле. След него банята изглеждаше като блато – мръсно бельо на пода, пръски по стените, мокра хавлия (понякога моята!) захвърлена върху кошчето. Крадеше храната ми. Ние с Боряна имахме различни навици – тя купуваше повече, но евтино, аз – малко, но качествено. Яни можеше да вземе киселото ми мляко и да го излапа, а когато му се възразявах, ме питаше наистина ли ми е жал.
Кухнята след готвенето на Боряна приличаше на бойно поле – плочката изцапана, фартухът замърсен, понякога дори подът трябваше да се мие. Съдовете можеха да стоят мръсни с дни, докато аз, уморена от празните шкафове, не ги измиех. Изглежда, те само на това разчитаха.
Бързо се уморих от този кошмар и предложих да направим график за почистване. Но Боряна само си махна с ръка:
— Ако не ти харесва мръсният съд, измии го. В крайна сметка си вкъщи цял ден. Ние работим.
— И аз работя, просто от вкъщи — отвърнах аз.
— Е и какво? На теб пак ти остава повече време.
Разбрах, че няма смисъл да споря. Взех чистите си съдове и ги сложих в стаята си, купих си малък хладилник и сложих ключалка на вратата. Излизах само когато е необходимо, за да не ровят в нещата ми.
— О, принцесо, подписвай си чиниите, че ако ги забравиш в кухнята! — се подигра Боряна. — Яни, да не би и ние да си сложим ключалка? Мало ли кой ще се разхожда из апартамента.
Кавгите станаха ежедневие. Яд ме еше, че нито Боряна, нито Яни искаха да търсят компромис. Аз си се завърнах в собствения си дом, не им се навързах! Имах същите права, а Яни – дори по-малко. Но се опитвах да избягвам конфликти.
След една особено ожесточена кавга заради мръсната баня започнах да си събирам багажа. След два дни се изнесох.
— Отърва се от мечката — кучето ще залая — каза Боряна.
Тя още не знаеше, че реших да продам дяла си в апартамента. След две седмици ѝ изпратих официално писмо с предложение да ми купи частта, предупредАз обаче вече бях намерил купувач и сделката беше подписана.