Връщане в града на предателството
Диляна размесваше чорба, когато телефона на масата късо пиукна. Съобщението беше от най-добрата ѝ приятелка — Веска. „Ела на кафе, трябва да поговорим“, гласеха сухите думи. Диляна веднага се опита да ѝ се обади, но Веска не вдигна. В гърдите ѝ заболя, но тя реши — трябва да отиде. Бързо изключи котлона, преоблече се и след половин час вече влизаше в заведението, където обичаха да седят. В ъгъла сядаше Веска. А до нея — Борис. Мъжът на Диляна. Позтата им не оставяше място за съмнение.
„Веска? Борис?!“ Гласът на Диляна трепереше, ръцете ѝ също.
Веска, без да мигне, седна на коленете му и се наведе към лицето му. Борис се опита да стане, но Диляна вече беше обърнала гръб и излезла.
Тази сцена беше последната капка. Преди това бяха подозренията, странностите, нощните „закъснения“ на Борис в работата. Но това, че в изневярата е замесена приятелката ѝ от детство — разби всичко. И сърцето, и доверието.
Те с Веска израстнаха заедно в тих провинциален град. Веска беше сираче — майка ѝ изчезнала, баща не познавала. Възпитавала я е мълчаливата ѝ баба. Диляна пък беше любимата дъщеря в сплотено семейство. Родителите ѝ често вземаха Веска с тях — на пикници, на кино, на панаири. Тя се беше прилепила към тях като своя. Цялото детство беше едно голямо „ние“: ние катерехме дървета, ние си играехме на майка и дъщеря, ние мечтаехме заедно да избягаме в голям град.
И на Диляна ѝ се получи. Медицинският университет, сватбата с Борис — сина на заможен бизнесмен, апартамент, работа като лекар. Веска остана в града, продаваше обувки. Но когато Диляна ѝ предложи да се премести, тя без да се замисли се съгласи. Борис дори ѝ помогна да наеме жилище.
Диляна тогава не знаеше, че те с Борис вече се чуват тайно. Че той я посрещна на гарата. Че зад гърба ѝ започна афера. Всичко излезе наяве по-късно. Първо — странната отчуждина на мъжа ѝ, после — съобщението от Веска с покана в кафенето, а след това — сцената, която не може да се изтрие от паметта.
След месец Борис подаде за развод. Веска се нанесе в техния апартамент. Диляна, стиснала зъби, се върна в родния си град. Назначиха я за терапевт в местния диспансер, нае си стая. Там я намери и главният лекар с предложение да поеме ръководството на отделението — старият завеждащ си отиваше на пенсия.
Един ден по време на обход Диляна срещна нов пациент — солиден мъж с добри очи. Любомир Петров. Лицето му ѝ беше познато, но не можеше да си спомни откъде. По-късно, по време на разговора, той изведнъж се засмя:
„Не ти, ли хванах веднъж, когато падаше от дърво?“
Диляна онемя — споменът изплува мигновено. В детството, връщайки се от училище, тя и Веска се изкачиха на стар бряст. Тя се закачи за роклята си, уплаши се… А после — силни ръце я хванаха точно от клона. И глас: „Защо се качи? Опасно е.“
Сега този глас отново звучеше до нея. И в него имаше спокойствие, което отдавна не беше усещала.
След две седмици Любомир я покани да отпразнува изписването си. Отначало тя се поколеба, но после се съгласи. А след това — всичко потече само. Те се сближиха, започнаха да се виждат често. А скоро и се ожениха.
Сега Диляна живее с Любомир в голяма къща извън града. Имат близнаци. Родителите ѝ са щастливи. А животът най-накрая придоби смисъл.
А Веска? Тя се върна в провинцията и живее в жилището на баба си. Борис бързо й омръзна и я изхвърли. Казват, че сега работи в зеленчуков магазин. Тъжна и зла. А бумерангът, както е известно, се връща. И удря болно.
