Изведнъж студеният вятър задуха по-силно и Галина Петрова направи гримаса от студа.
Момичето вдигна поглед към нея с тъжно изражение. Галина не беше по-стара от четиридесет и пет, красива и поддържана, но лицето ѝ носеше лека сянка.
– Извинете ме, ще се махна, ако преча! – едва промълви тя.
– Не те гоня, просто се чудя защо стоиш тук в тази студена зима – каза Галина по-меко.
Този ден беше студен, вятърът разнасяше снежинки по улиците, и наистина не беше подходящо време за сядане на пейка.
– Нямам къде да отида! – промълви момичето и се разплака.
Казваше се Калинка. Наистина нямаше къде да отиде. Баща ѝ я изгони от дома преди няколко дни. Беше дошла в града, за да остане при леля си от страната на майка си.
Майката на Калинка почина преди три години. Баща ѝ Петър започна да пие все повече и с всяка година нещата ставаха все по-зле. След една караница с неговите приятели, той просто я изгони.
– Изчезвай! Никой тук не те иска! – изкрещя ѝ на прага.
Калинка се обърна към леля Мария с надежда, но с три малки деца и свекърва вкъщи, тя нямаше място. Принудена беше да я върне обратно.
– Върни се, татко ти ще те приеме. Извини му се, ако трябва. Нямаме място, съжалявам, мило дете. Имаш право да живееш в бащината си къща – каза Мария и дори не успя да я настани за топъл чай.
Сърцето на Калинка се сви, не искаше да се връща при баща си. Вървеше безцелно по снежните улици, докато не почувства умора и седна на пейка, когато към нея се обърна непознатата.
– Как така нямаш къде да отидеш? Още си малка! Нямаш ли родители?
Калинка беше вече осемнадесетгодишна, учеща в техникум. Каникулите току-що започнаха. В прибързания си тръг тя не обмисли нещата докрай. В движение осъзна колко трудно ще бъде оттук нататък.
– Вече не, – глухо отговори момичето и скри лицето си между коленете си.
Тя седеше свита на пейката, опитвайки се да се стопли. Ръцете ѝ почнаха да посиняват от студа. Снежинки полепваха върху миглите ѝ.
Галина усети съжаление към момичето. Тя самата имаше син, малко по-възрастен. Не може да остави децата в беда, дори и да са непознати.
– Ела при мен. Ще те стопля с чай, не можеш да седиш навън в този мраз! – предложи Галина.
Калинка се съгласи. Заедно се качиха на втория етаж, където живееше Галина. Апартаментът беше топъл и просторен, идеален за затопляне.
– Ще хапнеш ли борш? – предложи Галина.
Калинка кимна с благодарност. Последният път я беше яла предишната вечер. Горещият борш ѝ се стори като празник.
След това Калинка разказа историята си. Галина само клатеше глава.
– Тъжно… но оставай при мен. Имаме място. Синът ми е в казармата и ще се върне след два месеца, но имаме достатъчно стаи – предложи Галина.
– А къде е съпругът Ви? – попита Калинка.
– Почина преди пет години. Все още ми липсва, понякога е самотно. Ще бъде по-весело заедно – каза Галина и се обърна към рижавия котарак Васил.
Калинка се почувства неловко, но остана. Нямаше друг избор. Така започнаха да живеят заедно.
Калинка се оказа вежливо и добре възпитано момиче, радвам се, че майчиното възпитание не се беше изгубило напълно.
Калинка помагаше в домакинството, миеше чинии и се учеше да готви с желание.
Беше решила да напусне техникума си, но искаше да опита да влезе в друг догодина.
Галина ѝ помогна да намери работа в близкия магазин. Продавачката там, добра приятелка на Галина, прие Калинка рисково, но скоро я похвали.
– Работливо момиче си намерила! – каза тя на познанка на Галина.
Калинка беше безкрайно благодарна на Галина, често ѝ го казваше. И котаракът Васил я обикна, следеше я навсякъде.
Синът на Галина, Михаил, се върна от казармата с букет за майка си. Калинка го видя за първи път, досега само на снимки.
– Привет, коя си ти? – учуди се Михаил, гледайки слабата блондинка.
– Това е Калинка, ще живее с нас. Надявам се да се разберете. Не обиждай, миличка е! – го предупреди майка му.
– Така и не възнамерявах! Приятно ми е! – каза той и се усмихна.
Калинката беше очарована и нямаше сили да отговори. Минаха секунди, преди да отвърне поглед.
Михаил беше станал мъжки и статен. Карина видя в него своя идеал. Галина бе доволна.
Осем месеца по-късно Михаил също започна да търси работа. Планираше да влезе във ВУЗ през есента.
Живяха заедно, виждаха се сутрин и вечер. Бързо намериха общ език.
Калинка и Михаил видяха общо бъдеще, макар и малко нервни да го признаят пред Галина. Мама обаче забелязваше.
Планираше ваканция за тях. Като началото на лятото купи две билета към морето и ги изпрати там.
– Не изпускай, синко! – каза му тя.
Михаил разбираше и не сбъркаха.
Извърнаха се от морето като влюбени и обявиха годежа си.
За мнозина беше прибързано решение, но не и за Галина.
В крайна сметка, Калинка се оказа правилният избор. Тя беше добра и вярна съпруга на Михаил, даде на баба три внучета и много спомени.