15 август, 2025
Днес следобед се прибрах към къщата си след дежурството в двора. Слънцето бавно се спускаше над София, а августовските дъждове, които се спъваха, вече почти изчезнаха. Чувствах как последните топли дни се отдръпват, за да дадат място на есенната хладнина.
Ранната сутрин, докато събирах изгорелите листа от старите клонки, пред двора се появи лъскава чужда кола нов Mercedes GКлас, като от друга планета. Дворникът Михайло Димитров, който обикновено се разхождаше със същото старо Туко, за миг се спря. Той никога не беше виждал такъв лукс в нашите улици тука в квартала Кръстова. Стъклото беше тъмно и не се виждаше какво е вътре. Михайло предположи, че някой от жителите е дошъл с гости, но се оказа, че са били други.
Колата се спря до контейнерите, а вратата се отвори едва леко. От нея се изхвърли голяма сива кърпа, която летя във въздуха и се приземи върху бетонната площадка. Тъй като кърпата се движеше неестествено, Михайло изплю се, че някой е хвърлил нещо през контейнера, и се втурна да я събере. Докато се клати към кърпата, тя изведнъж се смъкна и се скри зад бетонните кошове.
Забелязах, че в тесната пролука между металната стена и контейнерите се криеше голям сив котарак. Седеше свит, очите му бяха широко отворени от страх, а тялото му трепереше.
Какво е това, момче? Какви лоши хора са ви довели тук? мрънна Михайло, но котето не се изправи, а само закръгли главата си под себе си, колкото се беше възможно попо-близо до земята.
Излез, малкико, иначе идва боклукосъбирачът и ще те спъне с контейнери настояваше той. Котето стоеше неподвижно, като статуя в поза, напомняща за щурец, готов за полет.
Михайло се отдръпна, разочаруван от безполезната си мисия. Той трябваше да продължи работата, да чисти останалото и да премине към следващия двор. С вяра, че никой повече няма да се интересува от него, котето остана там, скрито.
Точно когато се появи боклукосъбирачът, котето в паника скочи от укритото и се втурна към една от старите каменни маси в двора, където се спря под сянката им. Там, сред сухата листа, той започна да размисля за съдбата си. Разбира се, в сърцето му се запали надеждата, че някъде ще се появи добър човек, който ще го прибере обратно в уютен дом.
В съседната къща живееше възрастната дама Галина Иванова, която наскоро изпрати дъщеря си, Стоянка Петрова, късметлийка, в брачен живот в Пловдив. Стоянка редовно ходеше при майка си, а двете бяха не само майкадъщеря, а и найблизки приятелки. Тяхната връзка беше без тайни и скрити обиди.
Когато местните жители забелязаха котето, те решиха, че е домашен, който просто излиза да поиграе навън. Галина Иванова също така се влюби в него, наблюдавайки как се извисява върху една стара дървена люлка, която вече никой не използваше след настъпващата есен.
За съжаление, в двора имаше и други жители глутница от гълъби, които се бореха с котето за всяко парче храна, открито в кошчетата. Те бяха толкова нахални, че дори кучетата, които случайно се появяха край контейнерите, се страхуваха от тях. Това беше истинско изпитание за бедното коте, което вече беше отслабено и изгубило късмета си.
След няколко седмици на бездомно съществуване, котето, което преди беше пухкав и здрав, се превърна в изтънчен, но изморен обитател на двора. Много от жителите се притесняваха, че той може да бъде болен, затова забраняваха на децата да се приближават. Въпреки това, някои добродетели, включително Галина Иванова, тайно го нахраняваха.
Точно когато есента се влюляше и дъждовете станаха още помощни, в двора се появи млада жена на име Светла Костова, която обичаше да помага на бездомните животни. Тя веднага разбра, че котето е в нужда, но не успя да го вземе, защото никой не желаеше да поеме отговорност за голям жив спътник.
Тъй като зимата наближи, двамата Галина Иванова и Светла се съгласиха, че котето трябва да намери истински дом. Две седмици по-късно, когато Дядо Величко, селянин от Пазарджик, дойде в София на гости, той забеляза котето, което се опитваше да се изкачи по пожарната стълба, за да стигне до балкона и да загрее се в топлината, излъчвана от готварската печка.
Дядо Величко го грабна нежно, затопли и го заведе в къщата си, където за първи път от месеци котето полегна под електрическа радиатор. Галина Иванова, водена от съпричастност, реши да се откаже от своите собствени планове и да приюти котето. Той получи ново име Петко Петрович, а за него се създаде дори учтиво родено име, защото всички в квартала го обичаха.
С времето Петко се превърна в изискан и културен спътник. Той се озаря като истински член на семейството, а Галина Иванова често се шегуваше с него:
Петко Петрович, за какво те изхвърлиха от дома и те се скиташе на тази маса?
Котето не можеше да отговори, но в очите му блесна благодарност. Два години след това, той живее спокойно в топлината на радиатора, покрит със специални кърпи, и получава достатъчно храна, за да не се тревожи за утрешния ден.
От този ден научих, че дори наймалкият и бездомен живот може да намери дом, ако някой се отвади да обърне внимание. Моят урок е прост: ако видим страдащото същество, дори и в наймрачен момент, никога не трябва да се страхуваме да протегнем ръка. Това е истинската човешка доброта, която превръща бездомните в обичани.
