Камелия направи сметката една неделна вечер, на кухненската маса, с фактурата от детската ясла от едната страна и фиша за заплата от другата.
Двадесет и две хиляди лева на година, в кол-центъра на един мобилен оператор във Пловдив. А насреща — таксата на частната ясла на улица „Брезовско шосе": шестстотин двадесет лева на месец, за двете момчета.
Тя взе калкулатора три пъти. Резултатът не се променяше.
Мъжът й, Пламен, монтажник на климатици при един майстор в Кючука, се връщаше вкъщи всеки път, миришещ на спойка. Той изкарваше почти двойно повече. Нейната заплата покриваше яслата, бензина за двадесет и пет минутния път с Опела до офиса, сандвичите, приготвени в шест без петнайсет, преди да се зазори.
Беше си направила сметките в едно тефтерче със спирала, същото, в което Матео вече беше задраскал последните страници.
Наем: четиристотин и петдесет. Ясла: шестстотин двадесет. Бензин и винетка: деветдесет. Здравна осигуровка допълнителна: петдесет. Столово хранене за Лео, който тъкмо бе влязъл в първа група на детската градина: седемдесет.
Остава, след яслата и разходите, свързани с работата, сто и осемдесет лева. За цялото останало от месеца.
— Ти почти нищо не изкарваш, като платим на баба Венета — каза Пламен, без да иска да я засегне, просто гледайки числата над рамото й.
Баба Венета не им беше истинска баба. Така наричаха детегледачката Венцислава, която гледаше двете момчета, откакто Матео беше на осем месеца.
Камелия мисли цяла нощ. Чуваше радиатора да тропа в коридора, този метален звук, който Пламен никога не успяваше напълно да поправи, въпреки занаята си. Мислеше за служебната си здравна карта, за осигурителния стаж, който щеше да загуби, за бонус картите за храна, за тринайсетата заплата, която получаваше всеки декември. Но най-много мислеше за Лео, който всяка сутрин се вкопчваше в бравата на вратата на яслата, отказвайки да я пусне, и за себе си, тръгваща закъсняла, с чистачките на стъклото скърцащи под пловдивския дъжд.
На другия ден тя сподели с колежката си Дияна, до автомата за кафе.
— Ако напусна, спестявам яслата, бензина, столовото. Губя заплатата, но запазвам почти същата сума.
— А здравната осигуровка? А стажът за пенсия?
— Пламен е самоосигурен заедно с майстора, мога да се водя издържана при него.
Дияна поклати глава, неубедена.
— Познавам една жена, от стария ми блок, която спря да работи заради децата. Мъжът й се промени после. Като никой не носи пари в семейството, се сменя баланса между двамата.
Камелия не отговори нищо. Но думата й остана в главата: баланс.
През следващите седмици продължи да ходи на смени, да обядва пред екрана, да пътува под дъжда. И една октомврийска вечер Лео получи 39,2 градуса температура, докато на Матео му излезе среден отит. И двете наведнъж. Венцислава не можеше да гледа болно дете заедно с друго в същата стая — хигиенно правило, винаги го беше казвала.
Пламен имаше спешен обект, спукан бойлер при клиентка на осемдесет и три години в разгара на октомври. Камелия трябваше да вземе неплатен отпуск. Четвъртият през тази година. Началникът й, г-н Тодоров, я повика в стъклената си кабинка.
— Камелия, това е четвъртият неплатен ден от януари насам. Трябва да ви кажа — с това темпо позицията ви може да бъде преразгледана на годишния преглед.
Прибра се тази вечер с двете трескави деца на задната седалка, парното на колата пуснато до дупка, и опря челото си на волана, на паркинга на аптеката, за почти пет минути, преди да влезе за парацетамол за деца.
Точно тогава взе решението, не от яд, а с някакво студено спокойствие.
Не напусна от импулс. Първо се обади в бюрото по труда да провери правата си, после на един финансов консултант, препоръчан от сестра й, за да изчисли точно колко осигурителен стаж ще загуби. Поиска от фирмата на Пламен точна оферта за включване в здравната му осигуровка заедно с децата. Записа всичко в същото тефтерче със спирала, до рисунките на Матео.
После сама остави молбата за напускане на бюрото на г-н Тодоров, един петък в пет часа, с едномесечно предизвестие, както предвиждаше трудовият договор.
— Сигурна ли сте? — попита г-н Тодоров, изненадан, прочитайки молбата два пъти.
— Правя сметки от три месеца, г-н Тодоров. Всеки месец е все същото.
Самата тя развали договора с яслата, с писмо с обратна разписка, месец преди последния си работен ден. Запази тефтерчето, с числата, на видно място на кухненския рафт, не за да се оправдава, просто за да помни, че беше проверила всеки ред, преди да действа.
Отначало не беше план. Беше просто Марина, съседка, нощна медицинска сестра в болница „Св. Георги", отчаяна една вечер, защото нейната детегледачка се беше отказала в последния момент, която позвъни на вратата й питайки дали може да я подмени две сутрини. Камелия каза да, преди дори да е сметнала нещо. Сто и двадесет лева на месец започнаха да капват, чисти, без осигуровки, без ясла за плащане и за нея самата.
Една пролетна сутрин, шест месеца след молбата, оставена на стъклената маса, Камелия паркира Опела пред училището и отвори задната врата. Лео скочи на тротоара, раничката му с Спайдърмен се удряше в бедрото му, и той хукна към двора, без да се обърне, без дума, грабнат от двама приятели, които го чакаха до кестена. Матео, кацнал на хълбока на Камелия, протегна ръка да хване падащ лист.
— Остаем ли тук? — попита.
— Остаем тук.
Изчака портата да се затвори зад гърба на Лео, после отпи от кафето си, останало в чашата от тръгването, без да погледне часовника нито веднъж.
