Загубих желанието да помагам на свекърва си, след като разбрах какво е направила. Но не мога и да я изоставя. Имам две деца, всяко с различен баща. Дъщеря ми Сандра е на 16 години и баща ѝ редовно плаща издръжка и е в постоянен контакт с нея, макар вече да има друго семейство. Синът ми обаче не беше такъв късметлия – преди две години вторият ми съпруг почина внезапно и оттогава трудно проумявам загубата. Често си представям, че ще се върне – усмихнат, пожелавайки ми хубав ден, а аз плача цял ден. През тези месеци бях много близка със свекърва си Мария. Тя изгуби единствения си син, а аз – съпруга си. Помагахме си и станахме нещо като приятелки. Често се чувахме, споделяхме спомени, посещавахме се. Когато забременях, тя веднъж спомена за ДНК тест, повлияна от телевизионно предаване, където един мъж разбрал след години, че е отглеждал чуждо дете. Възмутих се и й казах, че ако един мъж изобщо се съмнява, никога няма да е истински баща. После свекърва ми ме увери, че вярва на сина си – и темата не се повдигна повече. Тази година през лятото тя се разболя тежко. Реших да й помогна с по-близко жилище и започнах да търся апартамент чрез агенция. Когато се наложи да намеря смъртен акт на покойния ми съпруг за документите, трябваше да претърся нейните папки. Така попаднах на ДНК теста за бащинство – направен тайно от нея, когато синът ми е бил едва на два месеца. Почувствах се предадена – през цялото време тя не ми е вярвала! Казах й го право и тя искрено ми се извини, но болката остана. Не мога да простя напълно, макар да знам, че друга опора няма. Не искам синът ми да остане без баба си, затова ще продължа да ѝ помагам. Но вече никога няма да сме същите – усещането за топлина и доверие помежду ни изчезна завинаги…

Днес, докато вечерта се промъква тихо в София, не мога да спра да мисля за всичко, което се случи с майката на покойния ми съпруг Петя. Усещам, че съм на кръстопът изгубих желанието си да й помагам, когато разбрах какво е направила, но, в същото време, не мога напълно да я изоставя.

Имам две деца синовете ми имат различни бащи. Първата ми рожба е дъщеря ми Гинка, на шестнадесет вече. Баща й, Данаил, редовно й изпраща издръжка и никога не я забравя – въпреки че отдавна е женен повторно и има още две деца, той поддържа жива връзка с нея.

Малкият ми син, обаче, не е имал толкова късмет. Преди две години вторият ми съпруг, Костадин, се разболя много тежко и само след три дни в болница ни напусна. Едва мога да го осъзная често се улавям, че чакам вратата да се отвори, да видя усмивката му и да чуя топлия му поздрав. В такива моменти цял ден плача.

През цялото това време с майката на Костадин Петя бяхме много близки. Тя загуби единствения си син и болката ни направи като роднини често се чувахме, ходихме една при друга, споделяхме спомени за него. Даже през един период говорехме да заживеем заедно, но тя в последния момент размисли. Така минаха седем години, през които бяхме почти като приятелки.

Ясно си спомням как когато забременях, Петя бегло намекна за ДНК тест, не знам защо. Оказа се, че била гледала телевизионно предаване, в което разказвали за мъж, който осиновил дете, без да знае, че не е негово. Аз веднага й казах, че това са глупости.

Ако един мъж се съмнява дали детето е негово, значи никога няма да бъде истински баща, рекох й тогава. Петя настояваше, че вярва, че детето е на Костадин. Бях сигурна, че като родя, ще поиска тест, но тя замълча завинаги за темата.

Лятото тази година Петя се разболя страшно сериозно и здравето й рязко се влоши. Решихме с децата, че е добре да се премести по-близо до нас. Свързах се с имотна агенция исках да купим апартамент според нуждите й.

Но съдбата се намеси. Петя беше приета по спешност в болница и трябваше да предоставя акта за смърт на Костадин на брокера. Отидох до жилището й сама и започнах да ровя из папките, за да намеря документа.

Тогава попаднах на нещо, което ме ужаси тест за бащинство. Разбрах, че когато синът ми беше само на два месеца, Петя е направила тест, който потвърждава бащинството на Костадин.

Почувствах се предадена. Оказа се, че всички тези години Петя не е вярвала в мен! Не замълчах отидох при нея, казах й всичко. Тя се разплака, започна да се извинява и каза, че вече съжалява за глупостта си. Но аз просто не мога да простя боли ме, че ме е смятала за лъжкиня и е крила това толкова дълго.

Сега чувствам, че вече не искам да й помагам. Но също така виждам колко е сама и колко много има нужда от нас.

Не искам да лиша сина си от обичта на баба му, затова ще продължа да съм до Петя, ще й помагам, но предишното доверие и топлота между нас знам, че никога вече няма да ги има.

Rate article
Загубих желанието да помагам на свекърва си, след като разбрах какво е направила. Но не мога и да я изоставя. Имам две деца, всяко с различен баща. Дъщеря ми Сандра е на 16 години и баща ѝ редовно плаща издръжка и е в постоянен контакт с нея, макар вече да има друго семейство. Синът ми обаче не беше такъв късметлия – преди две години вторият ми съпруг почина внезапно и оттогава трудно проумявам загубата. Често си представям, че ще се върне – усмихнат, пожелавайки ми хубав ден, а аз плача цял ден. През тези месеци бях много близка със свекърва си Мария. Тя изгуби единствения си син, а аз – съпруга си. Помагахме си и станахме нещо като приятелки. Често се чувахме, споделяхме спомени, посещавахме се. Когато забременях, тя веднъж спомена за ДНК тест, повлияна от телевизионно предаване, където един мъж разбрал след години, че е отглеждал чуждо дете. Възмутих се и й казах, че ако един мъж изобщо се съмнява, никога няма да е истински баща. После свекърва ми ме увери, че вярва на сина си – и темата не се повдигна повече. Тази година през лятото тя се разболя тежко. Реших да й помогна с по-близко жилище и започнах да търся апартамент чрез агенция. Когато се наложи да намеря смъртен акт на покойния ми съпруг за документите, трябваше да претърся нейните папки. Така попаднах на ДНК теста за бащинство – направен тайно от нея, когато синът ми е бил едва на два месеца. Почувствах се предадена – през цялото време тя не ми е вярвала! Казах й го право и тя искрено ми се извини, но болката остана. Не мога да простя напълно, макар да знам, че друга опора няма. Не искам синът ми да остане без баба си, затова ще продължа да ѝ помагам. Но вече никога няма да сме същите – усещането за топлина и доверие помежду ни изчезна завинаги…