— Включи вече този проклет телевизор по-тихо! — извика Радка Иванова, удряйки юмрука в стената. — Нощ е, хората спят!
В отговор музиката се засили още повече. Сякаш съседският апартамент се превърна в концертна зала, в която свирят всички оркестри на света едновременно.
— Мамо, не се ядосвай — уморено продума Елица, подавайки се от кухнята с чаша чай в ръка. — Утре ще говориш с тях спокойно.
— Спокойно?! — Радка Иванова се обърна към дъщеря си, очите й искряха от негодувание. — Цял месец говоря спокойно! А те или са глухи, или се правят!
Отвъд стената пак нещо гръмна, чуха се мъжки гласове, смях и тропот. Радка се хвана за сърцето.
— Господи, какво става! Преди тук живееше баба Пенка, царствие й небесно, беше тихо и спокойно. А сега…
Елица остави чашата на перваза, приближи се към майка си.
— Мамо, защо се притесняваш така? Младежи са, искат да се забавляват. Спомни си как ние с Иванче тичахме по жилището като деца.
— Беше през деня! И бяхме деца! А тези… — Радка махна с ръка към стената. — Възрастни мъже, а държат се по-малко от тинейджъри.
Музиката внезапно замлъкна. В настъпилата тишина се чуваше само тиктането на старите часовници в кухнята и едва доловим шепот отвъд стената.
— Ето, виждаш ли? — облекчено въздъхна Елица. — Може сами са осъзнали, че прекаляват.
Но радостта й беше преждевременна. След минути се разнесе продължителен, тъжен вой. Не човешки — звери.
— Какво е това? — Елица пребледня.
— Куче — мрачно констатира Радка. — Сега и куче им се появи. Голямо, по гласа да е.
Кучето виеше, сякаш душата му се разпада от мъка. Войт се превръщаше в квилене, после отново се извисяваше до непоносими висоти.
— Мамо, може би е болно? Да не трябва помощ?
— Каква помощ?! На тях просто не им пука! — Радка отново почна да тропа по стената. — Тихо там! Чувате ли? Успокойте кучето!
В отговор се зачуха мъжки гласове, но думите бяха неразбираеми. Кучето замлъкна за момент, после започна да вие с нова сила.
Радка седна в креслото, събра ръце на коленете си.
— Еличко, не мога вече. Нямам сили. Всяка нощ също. Музика, телевизор, това проклято куче. Седмици не спя.
Дъщеря й се приближи, седна на ръчката на столчето.
— Мамо, а викала ли си участъков?
— Виках. Дойде. Говори с тях. За един ден замлъкнаха, после пак почнаха. Участъковият казва, че няма доказателства. Как ще докажеш шум? Когато идва, те замлъкват, а щом си тръгне…
Отвъд стената пак гръмна. Този път сякаш някой мести мебели. Тежки, масивни. Скърцане, трясък, пак скърцане.
— В един час през нощта местят мебели — проуморя Радка. — Нормалните хора така не правят.
— Мамо, а може би наистина нещо се е случило? Може не нарочно шумят?
— Елице, какво, защитаваш ги?!
— Не, просто… помниш ли, баба разправяше за чичо Стоян? Той също шумеше нощем, а се оказа, че е болен. Алцхаймер. Не осъзнаваше какво прави.
Радка замисли се. Наистина, шумът отвъд стената беше странен. Не като при обикновени шумни съседи. Там се случваше нещо неясно, почти мистично.
— Добре — решително стана от креслото. — Отивам при тях. Ще говоря ясно. Ще разбера какво става.
— Мамо, час е нощем!
— И какво? Те не спят! Ако шумят, значи не спят.
Радка наметна халата, пъхна краката в папуци и излезе на площадката. Вратата на съседското жилище беше обикновена, ничим не забележителна. Само номерът — осем — беше залепен с тиксо, сякаш някой се опитал да го скрие.
Натисна звънеца. Вътре прозвуча мелодия, но никой не отговори. Шумът продължаваше, кучето пак зави.
— Отворете! — каза тя високо. — Аз съм вашата съседка!
Тишина. После се зачуха стъпки. Бавни, предпазливи.
Вратата се отвори на верижка. От цепнатината се показа око — сиво, уморено.
— Какво искате? — попита мъжки глас.
— Живея до вас. В— Ако не си чувате музиката, защо тогава тя все още звучи зад стената? — попита Радка, а в същото мгновение гласовете и мелодиите изчезнаха, оставяйки след себе си само тихото ехо на любовта, която някога е пълнела този дом.