Забравила да спомена на съпруга си, че се връща вкъщи. Влизайки в апартамента, изпаднах в шок от това, което видях.

Мислите ѝ се бъркаха в главата, а в сърцето кипеше ревност и обида. Защо й постъпват така? Нима не беше обичала съпруга си? Не беше ли добра съпруга и майка на сина им?

Но това, което се случи след това, изобщо не си пасваше в никакви разумни рамки.

Радослава бе убедена, че тя и мъжът ѝ са съдени от съдбата. И фактът, че в брака с Красимир са щастливо заедно вече над десет години, ѝ се струваше съвсем естествен.

Днес тя се завръщаше удои от командировка, която бе предприела два дни по-рано. Директорът я беше извикал и категорично й заявил, че само тя може да се справи с проблемите в един от филиалите.

“Работата ще отнеме около три дни, не повече. Приготви се, Радослава, и не си помисляй да търсиш извинения. Заутра тръгваш,” беше казал той, гледайки я с леко неодобрение.

Рада имаше други планове за следващите дни, но с шефа не се спори. Не можеше да му припомни, че по принцип в командировки излизат само младите служители. И че тя вече бе изпълнила квотата си от пътувания. На тридесет и шест години се надяваше на по-спокоен график.

“Краси, тръгвам по работа. Мисля, че ще отсъствам около три дни. Нагледай Кольо да си върши задачите с репетитора, защото напоследък се извърта. Не искам парите ми да отиват на вятъра. И храни се нормално — не чипсове и сухари, а супи и кюфтенца, които ще оставя в хладилника.”

“Добре, ще го наглеждам, не се притеснявай,” отвърна той равнодушно, без да вдигне поглед от телефона си.

“И това е всичко?” — обърка се Рада. — “Тоест, фактът, че си тръгвам, въобще не те притеснява? Краси, махай този телефон от лицето си веднъж!”

“Ами не си за месец. Каза, че ще се върнеш след три дни. Ще преживеем,” каза той и най-после я погледна, даже се усмихна.

“А защо пък изпращат теб? Не си ли изкарала вече всичките си командировки?”

“Нужен е опитен специалист. Така каза самият директор. Опитен и строг, с характер!” — отговори тя с лека гордост, знаейки колко я ценят на работа.

Докато беше в командировката, тя реши да завърши по-бързо и да се прибере в София малко преди планираното. Дори само с един ден по-рано. Това щеше да ѝ даде възможност за малко спокойствие вкъщи.

Влакът й вече наближаваше окраините на града. Тя беше в добро настроение. Предвкушаваше момента, в който ще стъпи в празния апартамент. Съпругът ѝ щеше да е на работа, а десетгодишният Кольо — още в училище. Така щеше да има цял ден само за себе си.

Първо щеше да си напълни ваната с ароматна пяна. После маски за лицето и ръцете. Може би дори щеше да подремне — лукс, който не си позволяваше отдавна. После щеше да посрещне Кольо от училище, да го нахрани, да му помогне с уроците. Отдавна не му отделяше време, затруднена от работата. Дори вВ душата ѝ се зададе успокоение, осъзнавайки, че истинските предизвикателства в живота не са дузина чинии в мивката, а думите, които не сме казали на тези, които обичаме.

Rate article
Забравила да спомена на съпруга си, че се връща вкъщи. Влизайки в апартамента, изпаднах в шок от това, което видях.