Старият куфар
Гергана с яд излезе на прага и затръшна капака толкова силно, че в колибата зад нея забучаха кучетата. Отново се скара с баба си. Все едно и също: „Залей градинките“, „Помогни с компота“, „Не си цял ден на телефона“. Сякаш на нея, осемнадесетгодишно момиче, няма други грижи през лятото!
— Гергано! Върни се веднага! — извика й отзад Лидия Иванова. Но внучката вече вървеше по прашният селски път, без да поглежда назад. Нямаше къде да отива, но да се прибере вкъщи — още по-малко й се искаше.
Стигна до езерото, седна на брега и започна да гледа как слънцето бавно слиза зад горичката. Гневът я глътна отвътре — към родителите й, които заминаха в Австрия заради работата и я оставиха сама, към баба си, която вместо да я пусне в града, я докара в тази забутана кътчина. Гергана вече беше приета в университета, предстоеше й нов живот — а тя сега се мъчи с буркани в мазето.
На следващата сутрин баба й почука на вратата:
— Гергано, помогни ми, а? Трябва да носиш стъклените буркани в мазето. Сама не мога да слизам по тези стъпала.
С мрънкане Гергана стана, изми се и тръгна. Бурканите бяха тежки, а стълбите — стари. Отнасяше ги на няколко пъти. На последното слизане в ъгъла на мазето забеляза прашен, изхабян от времето куфар.
— Бабо! Какъв е този куфар в ъгъла?
— Нямам представа… Сигурно дядо го е оставил. Откакто го няма, не съм слизала в мазето.
Любопитството превзе Гергана. Без да слуша бабините възражения, извади куфара на светло. Тъканта беше олезла, а ключалката — ръждясала.
— Остави тази мръсотия — прогърмя бабата. — Кой знае какво има в него.
Но Гергана вече рови в стари ризи, снимки и някакви бележки. На дъното лежаха внимателно подготвена пликче. На него пишеше: „За Радка. Да простиш и разбереш.“ Почеркът беше познат — дядов.
— Мога ли? — попита Гергана, поглеждайки баба си.
Тя кимна. Внучката започна да чете. Писмото беше изпълнено с болка. В него дядо Георги молеше за прошка от някаква Радка. Разправяше колко силно я е обичал и как всичко е съсипал със своето недоверие. Датата беше от 1967 година. Бабата пребледня.
— Това е… година след нашата сватба — прошепна тя.
— Може би не си струва да ринеш миналото — тихо каза Гергана.
— Не. Сега трябва да разбера. Къде е онова място, за което пише, „където разруших нейните мечти“?
Късно вечерта бабата помоли внучката си да потърси билети за град под Пловдив.
— Просто го направи. Трябва да видя онази улица.
На следващия ден те потеглиха с влака. Пътят беше дълъг, и през цялото време бабата говореше. За младостта си, за това как срещнала Георги, как се омъжила за него от любов. И все пак, някъде дълбоко в нея винаги е живяла сянката на съмнението, че той не е бил напълно неин.
Пристигнали, повикаха такси и тръгнаха към адреса от писмото. Къщата беше дървена, спретната. Докато стояха пред портата, отзад се чу глас:
— За мен ли сте? От пенсионерския клуб?
Обърнаха се. Пред тях стоеха жена на около осемдесет години, жилава, с ясни очи.
— Здравейте. Извинете, познавате ли Радка Димова? — попита Лидия Иванова.
— Дъщеря ми — усмихна се бабата. — Само че тя отдавна живее във Варна.
— А Георги Стоянов познавате ли? Аз съм негова вдовица…
Жената ги покани вътре. Представи се като баба Стоянка. Разказа как някога Георги е служил в този град. Радка, дъщеря й, работела като медицинска сестра в частите. Били влюбени, готвели се за женитба, но някой посеял лъжа, че Радка му изневерява. Георги повярвал — и напуснал. Радка не могла да му прости, но продължавала да го обича. След две години се подготвяла да се омъжи. Месец преди сватбата й пристигнало писмо от Георги. Но майка й, баба Стоянка, го отворила, прочела — и го върнала обратно.
— Исках тя да започне нов живот. И, знаеш ли, не съжалявам. Тя е щастлива. Всичко й е наред. И ти, Лидо, си изживяла достойно живота си. Значи, всичко е било така, както трябва.
Гергана и баба й излязоха в мълчание. По бузите на бабата се търкаляха сълзи.
— А ако беше простила?.. — прошепна тя в хотела.
— Бабо, историята не се пише в условно наклонение — отвърна кротко Гергана. — Ти беше негова жена. Той те обичаше. И ти го обичаше.
Лидия Иванова кимна, притисна внучката към себе си и за първи път от много време се усмихна.