Всички мои приятели имат майки, които без никакви проблеми се грижат за внуците си. За моята майка обаче да гледа внучката си изглежда като нещо невъобразимо. Винаги ми повтаря едно и също това е твоето дете, аз моя вече го отгледах. Дъщеря ми Галина е на пет години и ходи на детска градина. Преди две години, когато ми свърши майчинството, трябваше да се върна на работа преподавам в началното училище, което означава, че не мога да си взимам отпуск често. Би било много хубаво да мога да разчитам на помощта на майка ми в такива моменти.
През зимата разполагам с повече свободно време, тъй като нямам вила или село, където да ходя. Бих казал, че и за майка ми денят минава в телевизия и дълги разговори по телефона с приятелките ѝ. Други задължения почти няма. Миналата седмица ходихме с Галина на очен лекар и се оказа, че има проблем със зрението. Обадих се на майка ми с молба за съдействие трябваше всеки ден в продължение на десет дни да водим Галина в клиниката. Взимаме я от градината около 13:00 и сутрин трябва да я оставяме в клиниката, всичко е на една педя разстояние градината, клиниката, апартаментът на майка ми.
Галина е кротко дете и майка ми го знае добре. Не е капризна, не вдига шум, не прави бъркотии, а хапва с охота каквото ѝ дадат. Въпреки всичко, майка ми има някакво неприятие към нея. Миналата седмица с жена ми и двамата бяхме на работа и имахме крещяща нужда някой да помогне.
Чудесно би било ако майка ми можеше да дойде и да остане при нас няколко дни, но отказва категорично. За щастие, имаме близки роднини баба ми живее точно до нас и напоследък няма много ангажименти, затова изглежда напълно логично тя да помогне с гледането на детето, докато ние с жена ми сме на работа. Няма и да има излишни разходи, защото всичко е на една улица и така ще ни спести много притеснения.
Още откакто майка ми се пенсионира, аз ѝ помагам финансово. Давам ѝ пари доста често и покривам сметките за апартамента два пъти месечно. Когато със съпругата си отскочим до магазина, винаги взимаме и майка ми тогава тя обикновено сама си плаща покупките. За всеки празник ѝ купувам хубави скъпи подаръци, но тя приема всичко това за даденост. Смята, че като неин син, съм длъжен да ѝ нося храна и да ѝ покривам наема. Никога не съм разбирал това, и като че ли и тя не разбира, че детето ми е мое задължение, но понякога и тя може да помогне.
Явно, че бабите вече не се чувстват длъжни да помагат на децата си, а въпреки това някои го правят. Честно казано, питам се дали това е редно. Изключително ме боли полагам толкова усилия за майка ми, а тя сякаш не цени това. Тази история ме научи, че всяка добрина и помощ трябва да идва от сърце, а не по задължение, и най-важното че трябва да умея да ценя себе си и семейството, което създавам.






