За какво мечтае татко?

Цял живот Георги мечтаеше за син. Дори име беше измислил – Борислав. Но, както се случва, в семейството растяха три дъщери…

Съпругата Елена не падаше духом:

— Ама виж какви хубавици имаме! — повтаряше тя.

Георги, усмихнат, кимаше. Разбира се, той много обичаше умните си момичета. Понякога обаче мъжът усещаше леки убождания на завист, когато гледаше как съседът рита топка със синовете си.

— Стига бе, Жоро! Твоята Мира ходи на карате. Бие се по-добре от всяко момче, — казваше му приятелят.

Георги се смееше. Мира на десет години наистина беше бойно момиче. Сестрите ѝ – седемгодишните близначки Калина и Ива – също се отличаваха с буен характер.

Но мечтата за син все още не го напускаше…

И дъщерите му имаха мечта – домашен любимец.

— Ама не. Няма да изтърпя вкъщи вечно лаещо същество, — отказваше Георги на молбите на момичетата да вземат куче.

— Котката ще съсипе всички тапети. Хамстерите вонят. Папагалът е твърде шумен, — отхвърляше той всички предложения.

Момичетата се мръщеха и дори се обиждаха.

— На Вили и Надя вкъщи живеят две кучета! И нищо! — възмущаваше се тихо Мира, но бащата беше непреклонен.

— Нещо ще измислим, — утешаваше всички Калина, която не беше свикнала да се предава.

Наближаваше рожденият ден на Георги. Момичетата седяха в стаята на Мира и спореха какво да подарят на татко.

— Термос? Комплект за бръснене?

— Ами не! Всичко това е твърде банално!

— Тогава сама си мисли, като си толкова умна! А ние ще нарисуваме картичка! Остават два дни до празника!

— Ами, детска градина, първа група! Подаръкът трябва да е изненадващ и запомнящ се! Така казва мама.

Обсъждането продължаваше вече половин час и заплашваше да прерасне в бой, когато изведнъж телефонът звънна:

— Мира, изнесохте ли боклука? — попита мама.

— Разбира се… не сме забравили. Всичко изнесохме. А ти вече ли се прибираш? — без да мигне, излъга Мира. И като се увери, че мама няма да дойде скоро, бързо започна да се приготвя.

— И ние с теб! — подкрепиха сестра си близначките.

— Ами че какво, с една торба боклук и трите да излезем? — намръщи се Мира.

Но след няколко минути цялата компания вече излезе от входа.

— Чувате ли? Сякаш там, до контейнера, — тихо каза Ива.

Момичетата също замръзнаха и кимнаха. Като се приближиха, разбраха, че от кофите за боклук се чува жално мяукане.

— Ама не са могли да сложат котка вътре? — неуверено произнесе Мира.

Калина само сви рамене и започна енергично да изхвърля чувалите, с които беше пълен контейнерът.

Сестрите, сгърчени, започнаха да ѝ помагат. Сякаш чуло, че спасението е близо, котката издаде отчаян писък.

— Надявам се да не ни скочи оттам. И защо още не е излязла? Да не е закъсала? — пъхтеше Мира, надвесена над ръба на контейнера.

От другата страна енергично действаха Калина и Ива.

След няколко минути отговорът беше намерен:

— Съвсем са полудели тези възрастни. Трябвало е да се сетят – да опаковат котка в чувал и да я изхвърлят! — възмущаваше се Мира, докато развързваше шумолящото найлонче, в което седеше уплашено рижо коте.

— Колко е красиво и нежно! Как може да изхвърлят беднягата? — въздъхна Ива.

Котето веднага се качи на ръцете на момичето и се притисна, треперейки от страх.

— Какво сте направили тук, малки бандитки? Целият боклук по пътя сте разпилели! Ще се оплача на родителите ви. Измислили сте си забавление, докато баща и майка ги няма! — възмущаваше се из целия двор баба Цветана.

Да спориш с гневната жена беше безполезно. Тя бързо се приближаваше към момичетата, въпреки напредналата си възраст.

— Бягаме, — заповяда веднага Мира.

И сестрите се втурнаха към входа. След тях отекваха гневните крясъци на баба Цветана.

— Уф, май се размина, — издиша Калина, затваряйки входната врата.

— Ще се оплаче. Ще видите. Помните ли как счупихме прозореца на входа? Тя се оказа точно там и същата вечер каза на татко, — подсмихна се Мира, спомняйки си пакостите им.

Георги междувременно се връщаше от работа. Настроението му беше отлично. Предстояха почивни дни и рожден ден. Той от детство обичаше този празник и се радваше да го прекара в семейството.

Изведнъж до него се появи циганка:

— Неочакван подарък те чака, скъпи! Ще се радваш, ще се смееш! — бързо каза тя, докосна ръката на мъжа и веднага си тръгна.

„Странни станаха гадателките. Преди искаха да им позлатиш ръката“, — усмихна се наум Георги и без да придаде значение на думите на циганката, побърза към дома…

Вкъщи междувременно вървеше оживено обсъждане:

— А мама какво ще дава? Разбрахте ли? — попита Мира сестрите си, но те само свиха рамене.

— Питах я, но мама каза, че е изненада. Ще разберем, когато дойде време, — отговори Калина.

И това беше странно. Защото мама обикновено винаги се подготвяше за татковия празник заедно с тях.

— Видях я как слагаше нещо в подаръчен плик. Може би ваучер за санаториум? Помните ли, искаха да почиват заедно? — замислено каза Ива.

— Възможно е. Но нашата изненада също няма да е по-зле. Пък и ще се запомни за дълго и ще е пълна изненада за татко, — закиска се Мира.

— Важното е да не я открие преждевременно, — сложи пръст на устните си Калина.

Тогава звънна звънецът и момичетата се втурнаха да отворят. На прага стояха родителите им.

— Нещо днес сте твърде тихи. Хайде, веднага си признайте какво сте направили този път, — каза Елена, вглеждайки се в дъщерите си.

Но сестрите увериха, че всичко е наред.

— Дори боклука изнесохме! — отрапортва Мира.

— Добре тогава. А защо в банята е толкова мокро? — уточни майката, приближавайки се към мивката.

Момичетата се спогледаха.

— Прости, мамо, исках да изпера една тениска. Изцапах я малко, — сведе очи Ива.

— Нито ден без приключения! — разсмя се Георги. Той беше в отлично настроение.

Момичетата бързо се разотидоха по стаите си и без много приказки легнаха да спят.

— Расте екип… Виж колко са послушни днес. Явно ми готвят изненада, — усмихна се Георги, целувайки жена си.

— По-скоро прилича на затишие пред буря, — каза със съмнение Елена. Твърде добре познаваше дъщерите си…

Те вече бяха заспали, когато от стаята на Мира се чу някакъв шум.

— Струва ми се, че някой мяукаше, — прошепна сънен Георги.

Когато влязоха в детската, Мира седеше с Калина:

— Сънувах лош сън, но сега вече всичко е наред. Ще спя с Мира, става ли? — тихо каза момичето.

— Разбира се, миличка. Сигурни ли сте, че нямате нужда от нас? — уточни Елена.

Сестрите кимнаха и остатъкът от нощта премина спокойно…

В навечерието на рождения си ден Георги спеше зле. Сънуваше някакви кошмари за рижа циганка. Тя мяукаше и го гледаше с яркозелени очи.

Накрая мъжът отвори очи и замръзна. Точно на гърдите му седеше рижо чудовище и го пробиваше с поглед!

— Мяу, — поздрави чудовището Георги.

— Аааа, — изтръгна се от мъжа.

Елена веднага скочи, опитвайки се да разбере какво става.

— Какво? Какво е това? — най-накрая, заеквайки, произнесе рожденикът, втренчен в рижата котка, която вече се опитваше да се настани в краката му.

Елена гледаше с недоумение.

— Ой, татко! Ти вече видя изненадата ни! — опитвайки се да говори колкото се може по-бодро, в стаята влезе Мира.

След нея довтасаха близначките:

— Честит рожден ден, татенце! Решихме да ти направим запомнящ се подарък. Запознай се с Пузик. Той е много добър, спокоен и възпитан котарак.

Между другото, той вече втори ден живее при нас, а вие дори не го забелязахте. Всички дивани са цели, и тапетите също, — надпреварваха се да говорят Калина и Ива.

Елена се разсмя, гледайки как Георги отваря уста за въздух.

— Ти, главно, не се притеснявай, татко. Мама сега ще ти подари ваучер за санаториум и ще си починете чудесно далеч от нас. А ние ще се справим сами, — изтърси Мира.

— Какъв санаториум? Чакайте, момичета, — Елена погледна учудено дъщерите си.

— Но не беше ли твоят подарък в плика пътуване за почивка? Аз самата го видях, — притече на помощ на сестра си Калина.

Елена нервно се засмя.

— Изглежда, в тази къща нищо не може да се скрие, — промълви тя накрая.

— Но какво да правя сега с това животно? — смутено попита Георги, гледайки как котката тихо мърка в краката му.

— Разбираш ли, татко, това стана случайно. Излязохме на двора и намерихме котката в чувал… в контейнера за боклук. После се появи баба Цветана. Тя викаше толкова силно. Ами, ти сам знаеш как може… — започна Мира.

— Изплашихме се и хукнахме с все сила нагоре, — авторитетно добави Калина.

— Всичко стана от само себе си, и котката се озова у нас. Но не можем пак да я изхвърлим на боклука? Дори я измихме и я оправихме. Много е спокойна и търпелива, — със сълзи на очи каза Ива.

Георги въздъхна. В главата му изведнъж изплуваха думите на циганката за неочаквания подарък.

— Да бе… Подаръкът се получи какъвто трябва, — тихо произнесе той, оглеждайки цялата честна компания.

— Мили, може би момичетата са прави. Котката наистина е жалка. Колко е преживяла. А на вид е много спокойна и нежна, — притече на помощ на дъщерите майката.

Георги въздъхна, обмисляйки ситуацията.

— И ще ни лови мишки, сигурна съм! — хвърли железния аргумент Калина.

— Но ние никога не сме имали мишки, — тъжно оглеждайки се, каза Георги.

— Всякакви неща могат да се случат, тези дни чух някакво шумолене зад стената, — подкрепи сестра си Ива.

— Добре, бандитки. Ще видим още как ще се държите оттук нататък. И, разбира се, ще видим и поведението на Пузик, — разсмя се Георги.

— А защо Пузик? — реши да уточни Елена.

— Да сте го чули колко смешно мърка, като го галиш по корема, — усмихнаха се момичетата.

— А все пак, какъв беше подаръкът в плика? — реши да попита Ива.

Елена леко се смути. После донесе на съпруга си малка кутия, в която лежеше плик.

— Не може да бъде! — развълнувано произнесе мъжът, разглеждайки съдържанието на плика.

Не беше в състояние да сдържи сълзите си…

*****

— Разбира се, братче е прекрасно. Но, струва ми се, че нашият Пузик също направи незабравимо впечатление на татко, — шепнеше вечерта Ива на сестра си, легнала в леглото.

— Нашият Пузик е истински предател. Два дни спа с нас, а днес се премести при родителите, — намръщи се Калина.

— Остави го. Все пак е татковата котка, — закиска се Ива.

Георги лежеше щастлив в леглото и се ослушваше в мъркането на Пузик.

— Колко успокояващ звук. И защо не взехме котка по-рано? Не разбирам, — прошепна той, притискайки съпругата си към себе си.

— Наслаждавай се на тишината и спокойствието, скоро в тази къща няма да има време за спане, — засмя се Елена.

— Знаеш ли, дори не ми се вярва, че ще имаме син! Благодаря ти, мила, това е най-хубавият подарък! — усмихна се Георги и затвори очи от щастие.

Rate article
За какво мечтае татко?