Жената на възраст се обърна към Роберт и му каза думи, които го накараха да настръхне: Днес ни чака един красив, слънчев ден. Ще имаме предостатъчно време да свършим нещо хубаво.
Та слушай сега Роберт си пътуваше с влака в една спокойна сряда, вагонът беше почти празен. В един момент, възрастна жена влезе и седна до него, очевидно поела към своята градина с домати и чушки някъде из селата, както и самият Роберт, както и повечето хора във вагона. Мислите му пак опряха в спомените за покойната му съпруга колко често са ходили заедно на вилата, как двамата се грижеха за градинката им с цветя и зеленчуци… Но след болестта ѝ, Роберт все избягваше вилата, та чак да не го удави тъгата.
Когато влакът спря на поредната малка гара, жената на възраст тихо се обърна към него и му повтори съвсем същите думи, които преди години му казваше жена му: Днес ще е хубав ден, слънцето ще ни радва, ще имаме време за всичко. Стоя като замаян толкова познато прозвуча! Махна леко с глава и от дума на дума заприказваха за празната реколта от домати тази година, за тежката зима, която едва са изкарали, за надеждите им догодина да е по-добре.
Като стигнаха до спирката на автобуса, Роберт се зачуди защо пък никога не я е виждал тази жена преди? Ходиха известно време заедно пеш, после тя зави нагоре към своята градина. На поляната пред вилата си Роберт видя тръните и бурените са превзели всичко. Но някак си приказката във влака му даде сили и даже му се прииска да остане по-дълго.
Хвана лопатата, обърна малко пръст, изтръгна доста плевели и за пръв път отдавна, се почувства истински доволен земята беше все така плодородна. Каза си, че няма да се разделя с тази вила, остава си негова поне още една година. Седна на старата дървена пейка, извади си сандвичите и термоса с чай, и му стана едно леко; гледаше как любимите му невени се люлеят на вятъра, а до новата ябълка на клоните вече зреят ябълки. Спомените му бяха по-меки, по-сладки.
Настроението на Роберт се повдигна и той си обеща да идва по-често на вилата. Докато влезе да бере гъби от гората, все едно съдбата му свали огромен товар от раменете. Реши да продължава да работи, защото точно тук намира радост, а и някак смисъл.
На връщане, коя друга, ако не жената от влака срещна. Седнаха заедно на една пейка, споделиха ябълките и оживено си разказваха за кърската работа. Възрастната жена, Мария се казваше, го насърчи Животът още има много за теб, не спирай!, и накара Роберт да повярва, че наистина има причина всеки ден да става сутрин. Когато слезе на неговата спирка, Роберт погледна към залеза и му се усмихна вече не беше сам, вече не тежеше тъгата на сърцето му.






