ВЗЕХ ПОД НАЕМ СВАТБЕНО ПЛАТИЕ… И НАМЕРИХ ПИСМО В ТЪКАНТА

ВЗЕМАМ ПРЕСТАВАН ПЛАТ ЕДНО БРАЧНО ПЛАТНО И ОТКРИВАМ ПИСМО В ПОДЛИЦАТА

Днес, когато пробвам това брачно платно, усещам странно усещане.

Не се страхувам.

Не е красота.

Самотежест.

Но се опитвам да го пренебрегна.

В края на краищата, го взимам на заем. От една винтидж бутика в центъра на София. Дамата ми казва, че е използвано само веднъж, преди двадесет години. Почиствано. Запазено. Непокътнато.

Това не ме интересува. Съжалявам, че най-накрая мога да си позволя нещо, което не изглежда скъпо.

Вземам, да се прибера вкъщи.

Вися го внимателно.

Всяка вечер преди моята сватба, го гледам замислено. Мечтая за големия ден. Коридора. Музиката. Мъжът.

Аз съм влюбена.

Дълбоко.

Глупаво.

Млада.

Но нощта преди сватбата, докато изпарявам платното и проверявам за гънки усещам дърпане. В подплатното, близо до края, има нещо зашито по странен начин. Малка, плоска кочка.

Любопитна, взимам игла.

Отварям внимателно.

И вътре

Старо писмо. Без цвят. Но мастилата все още са видими.

Ако четеш това, моля те, не се оженвай за него. Моля те. Е опасно. Избягах заради големите голове. М.

Платното пада.

Буквално го пускам.

Сърцето ми се ускори.

Объркам писмото.

Има още.

> АКО ТИ ДА СЕ ДАДЕ ТОВА ПЛАТНО, ЗАЩОТО ВЕЧЕ Е СДОБРЯЛО ДОТЕ.

Но не е било така.

Купих го от бутик.

Вярно?

Или той подсказа мястото?

Не мога да си спомня. Изведнъж всичко се замъглява.

Хващам телефона. Търся онлайн магазина. Няма уебсайт.

Какво странно!

Проверявам адреса. Не съществува в Google Maps.

Още по-странно.

Завеждам се там.

Тази нощ.

Сватбата ми е утре, но не мога да спя. Търся отговори.

И когато пристигам?

Магазинът е изчезнал.

Затворен.

Празни прозорци.

Прах.

Няма следа от възрастната дама. Няма следа, че са били отворени.

Бутам в съседната врата.

Млад мъж със сънливото поглед отваря.

Здравейте извинете за безпокойството. Познавате ли бутика, който беше тук?

Той се защервя.

> Бутик?

> Да винтидж магазин за булчински рокли. Принадлежи на жена

Той кима с глава.

> Госпожице този магазин е затворен почти двадесет години.

Оставам безмълвен.

> Но купих платно там преди няколко дни.

Той ме разпира отгоре надолу. След това шепне:

> Ти си третата жена, която ме пита за него за последните пет години.

Кръвта ми се студява.

> Какво се е случило с другите?

Той вдига рамене.

> Една отмени сватбата и изчезна.

> Другата продължи напред.

> Последната, която знам, изчезна по време на медения месец.

Тича.

Връщам се в колата.

Мълвам се.

След двадесет минути звъня съпрузата ми.

Не казвам за писмото. Не за бутика. Не за съседа. Само питам:

> Къде беше, преди да ме срещнеш?

Той се замисля. После пита:

> Защо ме питаш сега?

Тогава знам.

Знам, че това писмо не е случайност.

Това платно не е случайност.

Утре може да е последният ми ден.

ВЗЕМАМ ПРЕСТАВАН ПЛАТ И ОТКРИВАМ ПИСМО В ПОДЛИЦАТА (ЕПИЗОД 2)

Събуждам се в тишина.

Не от мирния тип.

От онзи, който се чувства странно. Като да задържа дъха.

Седна на леглото, косата ми е сплетена, сърцето бие силно от сън, който не помня, само усещането студено, замърсено.

Писмото е върху нощната шкафка.

Съжалено. Сгънато. Но все още там.

> АКО ТИ ДА СЕ ДАДЕ ТОВА ПЛАТНО, ВЕЧЕ Е СДОБРЯЛО ДОТЕ.

Държа го като стъкло.

Не искам да повярвам. Не искам да мисля, че той, мъжът, с когото се женя, има тайни, достатъчно мрачни, че да развалят коприната.

Но не мога да го игнорирам повече.

Платното е отново в кутията. Слонова кост, винтидж, ръчно дано. Все още мирише на лавандула и нещо друго. Слабо. Оксидирано.

Мисля, че е стар парфюм. Сега не съм сигурна дали не е стара кръв.

Трябва ми отговор. Не мога да го питам. Още не. Не без доказателства.

Така че карам.

Все още в пижама. Косата прибрана. Без грим. Само страх.

МНаглото е на десет минути от хотела. Малък магазин между фризьорски салон и втора ръка книжарница. Нарича се Втора Шанс.

Не помня името на касовата бележка.

Притискам вратата.

Няма звънец.

Тъй като няма звънец. Нищо.

Няма рокли. Няма закачалки. Няма гишетa. Само празна стая с прашни плочки и счупено огледало в задната стена.

Празна. Изоставена. Като да е така от години.

Излизам объркана. Човек, който мета тротоара до магазина, вдига поглед.

> Търсиш ли нещо?

> Магазин за облекло. Бях тук преди два дни.

Смразява се.

> Този обект е затворен от 2019 г.

Преглъзвам слюнка.

> Сигурна ли си?

> Живея отгоре. Нико не съм виждал отворено.

Задъхвам се.

Връщам се към колата, ръцете ми треперят.

Ако магазинът не съществува откъде взех платното? И кой кой остави това писмо вътре?

Не се връщам в хотела. Не мога.

Отидох при леля ми.

Тя е спокойна. Вижда достатъчно, за да не се изненада.

Влязох в къщата с кутията в ръка, тя не каза нищо. Просто посочи кухнята и направи чай.

Показах й писмото. Разказах всичко. Когато приключих, се отпусна в столчето, погледът ѝ се губи.

> Това ми се случи на една жена, която познах. Преди много време.

> Кой?

> Й се казваше Ружа. Тя също използваше втора ръка рокля в деня на своята сватба. От магазин, който всъ не беше истински магазин.

> Какво се случи с него?

> Същото, което се страхуваш.

> Жени се с грешния човек.

> И роклята се опита да я предупреди.

Ядох я внимателно.

> Така ли казваш, че роклята е прокълната?

Не отговори директно. Стигна се и каза:

> Отиди у дома. Изгорете писмото. Остави роклята. Не я обличай.

Но не направих нищо от това.

Тъй като тази нощ, когато отворих кутията отново

Тя вече беше отворена.

И, внимателно поставена върху сгънатата рокля

Беше друга бележка.

По-малка. Нов шрифт. Само пет думи:

> Ти имаш седем дни.

Сърцето ми спира. Дори не съм омъжена.

ВЗЕМАМ ПРЕСТАВАН ПЛАТ И ОТКРИВАМ

Гледам бележката. Само пет думи:

> Ти имаш седем дни.

Тя е внимателно сложена върху същата рокля, която се опитвам да забравя. Тя, която наех в малък магазин, скрит между два стари къщи. Магазин, който вече не съществува. Или може никога не е съществувал.

Ръцете ми треперят, докато я вдигам. Друга писмена кутия. По-организирана. По-спокойна. По-малко паническа от първата. Но тежестта е същата. Същата злоба.

Седем дни за какво?

Той не вярва в проклятия. Наистина не. Но страхът кара дори найрационалния човек да се съмнява в рационалното.

Телефонният номер от фактурата за наем на рокля остава без отговор. Тя е мъртва.

Казвам си, че някой се шеги на мене. Може някой отново открил къде се женя. Може се опитват да ме изплашат. Или нищо.

Не отивам на работа следващия ден. Вместо това прекарам сутринта в интернет, търсейки следа за бутика Втора Шанс. Списъци от фирми, Facebook страници, архивирани отзиви в Yelp нищо. Като да е изчезнала от Земята.

По обяд съм изтощена. Тогава Фани найдобрата ми приятелка, гласът на разума се обажда.

> Звучи като да си видяла призрак, казва. Какво се случи сега?

Разказвам й всичко първата бележка, втората, празния магазин, младежът, който казва, че е затворен от години. Тя мълчи за момент, после:

> Сигурна ли си, че не си преуморена? Стресът от сватбата е реален. Може мозъкът ти да играе лъжа.

Не я обвинявам. Може да звучи лудо. Но това не обяснява бележките. Не обяснява затворения магазин. И не обяснява онзи дълбок, постоянен стон в корема, че нещо в роклята е не само лошо, а опасно.

Тази нощ отново изваждам роклята, я поставям внимателно върху леглото. Тъканта остава красива, деликатна, без разкъсани нишки. Пръскат ръцете ми по шевовете. Нищо. После под подплатното.

Усещам малък буг в близост до подшива. Взимам малки ножички за нокти и правя малко разрезче. Вътре, между слоевете, има нещо опаковано във фолио.

Стара фотоснимка. Избелена, леко разрушена по краищата. Разпознавам усмивка същата, която ме посрещна първия път. Жена, която ми даде платното, но помлада. Стои до друга жена, също в същата рокля.

На гърба на снимката надпис:

> Тя също я е носила. 1997.

Без имена, без адрес. Само година.

Легна в леглото, сърцето ми бие бързо. Какво означава? Защо да се крие снимка? Къде са тези жени сега?

Взимам телефона, правя обратен търсене на изображението. Нищо. Но лицето на втората жена ми е познато. Не я познавам, но я съм виждала някъде.

Тогава осъзнавам. Старата секция с некрологични обяви я видях. Тя умира през 1997 г.

Причина на смъртта?

Необясним инцидент.

Пускам телефона, това не е приказка за духове. Това е нещо друго. Не се предавам.

ВЗЕМАМ ПРокля И ОТКРИВАМ ПИСМО (ЕПИЗОД 4)

Не спя тази нощ. Втората бележка е в дланта ми, почти гореща от времето, което я държи. Чета думите отново и отново.

«Ти имаш седем дни».

За какво?

Беше шега? Страх? Или злобна маркетингова кампания на провалена булчинска бултка?

Каквото и да е, успява. Мислите ми се въртят като счупена карусел.

Сутринта имам подпухнали очи от липсата на сън. Булчиният ми, Даниел, ми се обажда два пъти. Не отговарям. Трябва пространство. Отговори. И може би малко кураж.

Връщам се към улицата, където намерих магазина. Преглеждам всеки ъгъл, всяка къща, всяка задната врата. Нищо. Името Втора Шанс не се появява онлайн. Няма уебсайт. Няма социални мрежи. Няма разписка в чантата ми.

Изглежда, че съм си го представила.

Но роклята е реална. И бележките са реални.

Седна в колата, разочарована. Тогава си спомням името, което леля ми спомена: Ружа. Не е често.

Търся в мрежата. Добавям сватба, втора ръка рокля и София. Първо нищо. После в стар форум се появява публикация:

Булчинка с винтидж рокля изчезнала 48 часа след сватбата.

Фото на Ружа, усмихната, с ръка на мъж, който ми изглежда познат, но не го разпознавам. Коментари със спекулации: отвличане, бягство, мистерия. Някой споменава булчински магазин без официално име.

> Ако знаеш къде е, кажи. Госпо Жена, която го управляваше беше по-възрастна, дискретСъбрах късмета в ръцете си, вдигнах пръстените и с последен дъх прошепнах: Сбогом, проклятие.

Rate article
ВЗЕХ ПОД НАЕМ СВАТБЕНО ПЛАТИЕ… И НАМЕРИХ ПИСМО В ТЪКАНТА