Рада вече не ще живея чуждия живот
Весела се прибра късно. Навън вече падаше мрак. Стоеше на прага, държейки чанта в ръце, и с неочаквана твърдост обяви:
— Подавам молба за развод. Можеш да запазиш апартамента, само ми изплати дяла. Не ми трябва. Заминавам.
Борис, съпругът ѝ, се повали в кресло от изненада.
— Къде си тръгнала? — попита той, объркано мигайки.
— Вече не е твоя работа — отвърна спокойно Весела, вадейки куфар от гардероба. — Засега ще отседна при приятелката в къщата край езерото. После ще видим.
Той не разбираше какво става. А тя вече беше взела решение.
Преди три дни лекарят, вглеждайки се в резултатите, прошепна:
— В случая ви прогнозата не е добра. Максимум осем месеца… С процедури, може би година.
Излезе от кабинета като в безвъздушно пространство. Градът шумеше, слънцето грееше. В главата ѝ пулсираше: «Осем месеца… дори юбилея няма да видя…»
На пейка в градината до нея седна старец. Мълчеше, наслаждавайки се на есенното слънце, после внезапно проговори:
— Искам последният ми ден да е топъл. Вече не очаквам много, но ярко слънце е подарък. Не мислите ли?
— Щях да мисля така, ако знаех, че е последната ми година — отвърна тя тихо.
— Е, тогава не отлагайте нищо за утре. Аз имах толкова «утре», че можех да живея два пъти. Но не стана.
Весела го слушаше и осъзнаваше — целият ѝ живот беше за другите. Работа, която не обичаше, но се държеше заради сигурността. Мъж, който от десет години беше чуждестранен — изневери, студенина, безразличие. Дъщеря, която звънеше само за пари и услуги. А за себе си — нищо. Нито нови обувки, нито почивка, дори една сама чаша кафе в заведението.
Тя спестяваше за «утре». И ето — това «утре» можеше да не дойде. Нещо щракна вътре в нея. Върна се у дома и за първи път каза «не» — на всички и веднага.
На следващия ден Весела подаде молба за отпуск, изтегли спестяванията и потегли. Мъжът се опитваше да разбере, дъщерята звънеше с молби — тя на всички отговаряше спокойно и твърдо: «Не».
В къщата на приятелката беше тихо. Седяше в кресло, увита в пашмина, и мислеше: наистина ли така ще приключи? Тя не живееше. Тя съществуваше. За другите. А сега — за себе си.
Седмица по-късно Весела отлетя на морето. Там, в кафенето край брега, се запозна с Кирил. Писател. Умен, добър. Говореха за книги, хора, смисъла на живота. За пръв път от години се смееше искрено, без да мисли какво ще кажат.
— Хайде да живеем тук? — предложи той един ден. — Мога да пиша навсякъде. А ти ще бъдеш моята муза. Обичам те, Весела.
Кимна. Защо не? Оставало толкова малко. Нека бъде щастие — дори мимолетно.
Минаха два месеца. Чувстваше се прекрасно. Смееше се, разхождаше, варВече всичко ѝ беше ясно — ще живее така, както сама избере, без да гледа назад.