Времената винаги са еднакви, хората – различни
“Даниела, имаш ли капка съвест?!” – с треперещ глас попита Мария младата си сестра.
“Марийке, на кого ли да говориш за съвест, ама не на теб! Ние с майка си поживяхме, сега е ваш ред – вземете я при вас с Георги, та разберете какво е с възрастен човек в една къща. До тук сме!” – каза Даниела особено силно и затвори телефона.
Мария чу кратките гудки. Замълча за момент, след което прошепна:
“Нахалница… Ех, нахалница…”
…Мария и Даниела бяха родни сестри. Родителите им – Никола Стефанов и Анета Петрова се ожениха още като студенти. Година след сватбата им се роди първото дете – дъщерята Марийка. Живееха, разбира се, скромно – парите стигаха само за най-необходимото.
След няколко години Никола получи двyстаен апартамент от предприятието, на което работеше. Животът стана по-лек. Анета също работеше не само в музикалното училище – даваше частни уроци, занимаваше се с ученици вечер и започна да печели добре. Когато Мария навърши десет години, се роди втората дъщеря – Дани.
Малкото момиче беше съсредоточилището на всичката родителска любов. Всичките й капризи се изпълняваха моментално. Дани скоро усети тенденцията и нарочно опитваше да „върже каишката“ към себе си.
“Мари, ти по-голяма си! Отстъпи на сестричка си!” – каза веднъж Анета.
“Мамо, защо й този тефтер? Аз си го купих, а тя още е малка!”
“Искам, мамо, искам…” – ревеше Дани.
И след минута желаната вече бе в ръцете й. Дани не искаше да учи да чете, не искаше да ходи на логопед. Искаше само всичко да е по нейния начин. Ако някой посмяваше да й възрази – последваха скандали и сцени.
Когато Мария стана на шестнадесет, а Дани – на шест, семейството преживя ужасна трагедия. Никола почина внезапно от сърдечен удар по време на работа. Колеги, съседи, приятели – всички съжаляваха: толкова млад, само четиридесет, животът пред него… Деца за отглеждане, внуци за гледане. Но съдбата реши иначе.
Най-много, разбира се, страдаше съпругата му. В този момент нещо в Анета се счупи. Тя спря да вижда всички около себе си. Дори голямата дъщеря я интересуваше малко. Цялата си любов и грижи насочи към седемгодишната Дани. Момиченцето приличаше страхотно на покойния баща – почти негова копия.
“Мамо, дънките ми са съвсем носени, а ти на Дани само нови рокли купуваш! Цял гардероб вече е пълен, няма къде да ги слагаш!” – възмущаваше се Мария.
“Мари, защо постоянно скаралиш? Ти вече голяма си. Скоро ще завършиш, ще кандидатстваш, ще учиш. После ще работиш и ще си купиш каквото поискаш. А Дани – горкичката, толкова малка остана без баща! А той как я обичаше, как я глезеше…” – Анета си тършеше очите.
Мария завърши гимназия и отиде да учи в друг град.
“Мислех, че ще съжалявам, че си тръгваш, Мари. Но сега дори ми е добре! Искам на Дани да направя ремонт в стаята – да е като на истинска принцеса!” – с ентусиазъм обясняваше Анета.
“Мамо, искаш да кажеш, че ще изхвърлиш дивана ми щом си тръгна? Всъщност аз исках да идвам през уикендите…” – каза Мария с лека обида.
“Разбира се! Къде ми е старото?! А за идването – никой не ти забранява, ще спиш с мен в стаята или на кухнята. Имаме раскладащо легло. Искам Дани да има собствена стая – пред нея цялото училище.”
През септември Мария замина, а малко по-късно Анета започна голям ремонт.
“Мари, трябваше да те изпратя още през лятото! Да не правим сега ремонта, а преди учебната година. Дани много се тревожи и няма търпение вече да има своя стая.” – Анета споделяше по телефона.
“Мамо, дори не разбирам защо го правиш. Стаята беше нормална! Между другото, събират пари за ‘Деня на первокурсника’. Преведи ми, моля.”
“Мари, ето какво – ако ти трябват допълнителни пари, отиди и си ги изкарай! Ремонтът струва, взех кредит. После Дани излезе от дрехите, трябва да й обновим гардероба. Разходите са огромни – то кино иска, то сладолед…” – започна да се оправдава Анета.
“Мамо, на нея всичко й купуваш! А аз по-лоша ли съм?!” – обиди се Мария.
“Ти вече възрастна си. Можеш сама да се грижиш. Аз в студенческите си години работех и нищо – оцелях. А Дани още е малка! Тя и така изгуби баща си, преживя трагедия.”
“Мамо, и аз загубих баща си!” – напомни Мария.
“Ама ти вече си голяма! Време е да станеш самостоятелна!” – категорично каза Анета.
Мария рядко ходеше вкъщи. И наистина започна да работи през уикендите. После се запозна с Георги. Първо заживяха заедно под наем, после скромна сватба и ипотека.
“Ще ти помогна с ипотеката, дъще, ама знаеш каква е ситуацията…” – жалеше се Анета.
“Каква ситуация, мамо?”
“Дани учи, репетиторите струват страшно много!”
“Аз учех без репетитори и нищо!” – спокойно отвърна Мария.
“Тогава бяха други времена! После Дани иска да учи преводач. Вероятно ще е платно, затова трябва да спестявам. А вие с Георги ще се оправите. Не сте вече малки! Ако ви е трудно – не се оплаквайте. Трябваше преди да взимате, да прецените!” – отсече Анета.
Мария не спореше, защото разбирашеВсичко си има своето време – и когато Анета най-после осъзна истината, беше твърде късно, защото сърцето на Мария вече се беше затворило за нея завинаги.