– Време е да пораснеш, – каза Настя на мъжа си. Реакцията му я докара до бяс Как е това – да живееш с вечния тийнейджър в тялото на четиридесетгодишен мъж? Когато ти казваш: „Кириле, отиди на родителската среща“, а той: „Не мога, имам утре турнир по WoT“. Когато му напомняш за сметките – кимва, усмихва се, и след седмица спират топлата вода. Защото е забравил. Залисан в „Дота“. Когато синът на дванайсет пита за физика, а бащата в другата стая крещи в слушалките: „Оръдията наляво, аматьори!“ Настя живя така седемнайсет години. Представяте ли си? Запознаха се в университета – Кирил беше чаровен студент, душата на компанията, винаги с китара и вицове. Настя, отличничка и зубрачка, се влюби в неговата лекота. В начина, по който не се тормозеше. Живееше живота. Изглеждаше има баланс! Тя е сериозна, той – забавен. Ин и ян. Реално – тя тегли каруцата, а той се вози отгоре и си рита краката. След сватбата Кирил работеше тук-там – управител, консултант, всякаква длъжност, където „не е нужно да се напъваш“. Заплатата никаква, но обясняваше: „Временно е, Насте. Всичко ще се оправи“. Не се оправяше. Настя обаче се труди в НАП – сигурно, стабилно, скучно. Тя плаща ипотеката, пазарува, води Емо на доктор, проверява домашните. Кирил – „почива след работа“. Пред компа. До три през нощта. – Кириле, – казваше тя изморено, – поне веднъж иди на събрание. Не мога все аз да се моля. – Не мога, Насте. Имам важна среща утре. Среща = бира с авер в бара. – Кириле, плати интернета. Ще ни го спрат. – Да, да, ще го платя. Не го плащаше. Настя го плащаше. Тя стана като майка. Мениджър. Надзирател. Само не и съпруга. Когато търпението свърши Емо седеше над учебника, с червени очи. – Мамо, не разбирам задачата. Тате, помогни! Кирил в креслото, на слушалки, вперен в монитора. – Тате! – по-силно. Настя се приближи, дръпна слушалките. – Не чуваш ли сина си? – Ъ? – Кирил се извърна, раздразнен. – Насте, зает съм. – Зает? – погледна екрана. Някакви танкове, взривове, псувни по чат. – Това ли е „зает“? – Не започвай сега! – Синът ти те моли за помощ, а ти пак си в тая… твоя глупост! – В „Дота“ е, – спокойно възрази той. – И между другото, имам ранг там. – Грижа ме е за тоя ранг! Емо тихичко се прибра в стаята си. Свикнал е. Когато родителите почнат, по-добре да ги няма. Настя стоеше пред мъжа си. А той седеше – голям, здрав мъж с шкембе и детски поглед. – Кириле, – каза тихо – Време е да пораснеш. Той скочи. Столът се изтърколи назад. – Какво?! Настя се стресна. – Да порасна?! Писна ми да ме командваш! Писна ми да слушам какъв некадърник съм! Какъв безотговорник! – Кирил… – Млъкни! – грабна якето. – Приключих. Живей си, както искаш! Хлопна вратата. Настя остана права в центъра на стаята. Когато синът знае повече от майката Настя прекара нощта на кухнята. Гледаше през прозореца. Мислеше. Кирил не се върна. Не вдигна телефона. Не отговори на съобщения. И за първи път за седемнайсет години не тръгна да го търси. Не звъня на приятели. Не изпадна в паника. На сутринта Емо влезе – сънен, рошав. – Мамо, къде е тате? – Излезе, – сухо отговори тя. – Пак се скарахте? – Не точно. Момчето си сипа чай. Седна на масата. Мълча дълго. Изведнъж попита: – Мамо, знаеш ли, че татко продава колата? Настя замръзна с чашата. – Какво?! – Каза ми да не казвам никому. Ама след като го изгониш… — притеснено заоригава на стола. – Видях го с някакви документи. Ксерокопирал паспорти, свидетелството за брак. И още разни хартии. Студ полазва по гърба. – Кога беше? – Миналата седмица. Каза, че е за всеки случай. Да не се притесняваме. Настя влезе в стаята на Кирил – от половин година спеше на дивана, „уж заради гърба“. Отвори шкафа. Документи. Бележки. Боклуци. В най-долното чекмедже – папка. Отвори – и усети, че земята се разтваря под краката ѝ. Договор за поръчителство. Черно на бяло: Кирил Петров Петров е поръчител на заем от 75 000 лева. Кредитополучател: Петров Иван Петров. Брат му. Същият нещастник, който преди пет години влезе в дългове, докара родителите до болница и изчезна за две години, докато кредиторите се отказаха. Седемдесет и пет хиляди. Настя се отпусна на дивана. Чете нататък. Залог – семейната кола, купувана на изплащане три години. Едва я изплатиха. Още документи – за намерение да заложи апартамента! Единственото жилище! – Господи, – прошепна Настя. Затова избухна вчера. Знал е, че скоро ще разбере. Затова изигра жертвата. А „инфантилността“ му не беше мързел, а страх и бягство – зад компютрите и бирата, за да не мисли какви ги върши. Настя извади телефона. Набра Кирил. Отказа. Още веднъж. – Какво? – грубо. – Прибери се. Веднага. – Няма. Няма какво да говорим. – Аз имам. За Иван. За заема. За това, че реши да потопиш семейството си заради брат, който дори не се сеща за теб. – Намерила си документите, нали? – Намерих. Идвам или се връщаш. Върна се след час. Когато инфантилността е страх, а не слабост Кирил влезе – раздърпан, миришещ на алкохол. Емо – в стаята, Настя му нареди да не излиза. – Седни, – спокойно. Кирил седна. Гледаше пода. – Седемдесет и пет хиляди лева, – каза тя. – Колата в залог. Скоро и апартамента. Заради брат, който вече веднъж направи същото. – Нищо не разбираш, – изръмжа Кирил. – Обясни! – Иван е в беда! Бизнесът му фалира. Кредитори го гонят. Той ми е брат! Не мога да го оставя! Настя се изсмя горчиво. – Не можеш. А мен пита ли ме? – Ти нямаше да разрешиш. – И правилно. Защото е лудост! Имаме дете! Ипотека! Едва вързваме двата края! А ти даваш гаранция за 75 хиляди?! – Ще ги върне. – Както върна миналия път?! – стана Настя. – Спомняш ли си? Родителите ти едва оцеляха. Ти сам каза вече няма да го спасяваш! – Хората се променят… – Не, Кириле. Иван цял живот живее от другите. Ти му стана новият спонсор. Мълчи. Гледа надолу. Като виновен ученик. Когато трябва да избереш между брат и семейство Кирил скочи. – Не можех да му откажа! Той е брат ми! – А аз? А Емо? Чужди ли сме ти? – Вие сте семейството ми. Но и той… – Не, – сви глава тя. – Семейството са тия, за които носиш отговорност. Иван е зрял мъж – и пак чака да го спасяват. Кирил мълча. Гледаше в пода. Настя отвори лаптопа. Влезе в онлайн банкиране. – Какво правиш? – Сменям достъпите до общата сметка. Там, където влиза заплатата ми. За да не можеш да плащаш кредитите на брат си. – Нямаш право! – Имам, – спокойно. – Аз ги изкарвам. Последните пет години ти скачаш по работи, носиш жълти стотинки. Удар в десятката. Но истина. Кирил пребледня. – Настя… – Утре съм при адвокат, – продължи тя, сменяйки паролата. – Ще науча как да предпазя апартамента, ако подпишеш поръчителството. Ако трябва – ще подам за развод и разделяне на имота. И ограничаване на имуществените ти права. – Шантажираш ме?! – Защитавам себе си. И сина си. От теб. Кирил хвана якето. – Знаеш ли какво? Прави каквото щеш! Отивам при Иван. Подписвам и приключвам! Живей с твоите сметки! – Подпишеш ли – подавам за развод. Същия ден. Спря на вратата. – Сериозна ли си? – Напълно. Седемнайсет години теглих тази къща сама. Аз работех, отглеждах Емо, плащах всичко. Ти играеше на танкове. Търпях. Защото поне не пиеш, не биеш, не изневеряваш. Но сега ще ни погубиш заради брат си. Това е последната капка. – Но той поиска! – Винаги иска. И пет години, и десет… Иван е професионален просяк. Манипулатор. А ти се хващаш. – Щял да върне. – Кириле, отвори очи! Иван нищо не връща. Гледа само да взема. – Този път е различно. – Различно?! Дългът е по-голям ли? Или иска да потопи и нас? Когато истината боли повече от любовта Емо излезе от стаята. – Мамо… тате… какво става? Настя и Кирил млъкнаха. Момчето ги гледаше – с този страх, познат на дете, когато светът му е на път да рухне. – Тате, – тихо Емо. – Наистина ли ще теглиш заем за чичо Иван? Кирил подскочи. – Чу ли? – Всичко чух. – Емо избърса носа с ръкав. – А ако той не върне, ние ще останем ли без дом? – Не, – излъга Кирил. – Всичко ще е наред. – Няма, – отряза Настя. – Емо, вляз в стаята. – Но мамо… – Веднага. Емо излезе. Настя се обърна към мъжа си. – Видя ли? Видя ли страха в очите на сина си? На дванайсет мисли за дом, вместо за уроци и приятели. Кирил се строполи на дивана. Скри лицето. – Не знам какво да правя. – Знаеш, – твърдо Настя. – Избирай. Брат или семейство. Сега. – Насте, не е толкова лесно… – Много е лесно. Звъниш на Иван: „Извинявай, не мога. Имам семейство“. Готово. – А ако стане нещо с него? – Ще стане, – рамене тя. – Все така ще живее, ако някой не му спре крана. Въпросът е – ще се давиш с него ли? Кирил мълча. Настя взе телефона. – Имаш едно денонощие. До утре вечер или се отказваш – или подавам документи за развод. Изборът е твой. На следващата вечер Кирил се обади. Настя беше на кухнята с адвокатка – зряла жена, която обясняваше как да се предпази апартаментът. Телефонът избръмча. Кирил. – Ало, – отговори Настя. – Обадих се на Иван. Пауза. – Е? – Отказах му. Настя затвори очи. Издиша. – Как реагира? – Нарече ме предател. Че вече не сме братя. – Гласът трепереше. – Насте, страх ме е за него. Ако стане нещо? – Няма да стане, – спокойно. – Иван все някой ще намери. Винаги намира. Върна се след час. Адвокатката вече беше си тръгнала. Кирил за първи път от години изглеждаше не безгрижен хлапак, а уморен мъж. – Емо спи ли? – Да. Седнаха на масата. Настя сложи пред него документите от адвокатката. – Сега започваме отначало. Търсиш истинска работа – не временно. Поемаш половината разходи. Грижиш се за Емо – събрания, уроци, тренировки. Всичко по равно. Без тайни. Никакви решения зад гърба ми. Кирил мълча. Накрая кимна. – Ще опитам. Три месеца по-късно Кирил започна като мениджър в строителна фирма. Настя спря да контролира всичко. И осъзна, че мъжът може да готви, да помага за уроците, да ходи на събрания – сам. Иван изчезна. Не се е обадил повече. А Настя – за първи път от седемнайсет години – просто живее. Не дърпа, а живее. С мъж, който най-после порасна.

Време ти е да пораснеш, каза Станка на съпруга си. Реакцията му я извади от равновесие.

Какво ще кажете да живеете с вечното хлапе, но в тяло на четиридесетгодишен мъж?

Това е, когато я помолиш: Данчо, отиди на родителската среща в училище, а той: Не мога, имам турнир по карти онлайн.

Това е, когато му напомниш да плати сметките той кимва, усмихва се, а след седмица спират топлата вода. Защото бил забравил, заиграл се пак на компютърни игри.

Това е, когато дванадесетгодишният ви син му зададе въпрос по физика, а баща му, в другата стая със слушалки на ушите, крещи: Айде, напред, бе, главаници!.

Станка живя с това седемнадесет години. Можете ли да си представите?

Запознаха се в университета Данчо беше чаровният универсален любимец, винаги с китара и шегички. Станка, отличничката, се влюби в неговата лекота. В това, че умееше да не се тормози, а просто да живее.

Мислеше си, че са идеален баланс тя сериозна, той весел. Ин и Ян.

А накрая се оказа, че тя дърпа каруцата, а той си клати краката отгоре.

След сватбата Данчо работеше. Малко тук, малко там управител, продавач, консултант където не се изискваше много напрягане. Заплатата му беше скромна, но винаги имаше обяснение: Временно е, Станче, ей сега ще се наредят нещата.

Но не се нареждаха.

За сметка на това Станка работеше здраво в НАП стабилно, сигурно, скучно. Тя изплащаше ипотеката, купуваше храна, водеше Владо по лекари, проверяваше домашните. Данчо по цял ден си почиваше след работа.

Пред компютъра. До три сутринта.

Данчо умолително казваше тя, поне веднъж иди на родителска среща. Не мога вечно да моля за отпуск.

Не мога, Станче. Имам важна среща утре.

А срещата беше бири с приятели в кварталната кръчма.

Данчо, плати поне интернета. Ще го спрат.

Добре, добре…

Но не го плащаше. Станка го плащаше.

Станка заприлича на майка му, на надзирател, на мениджър. На всичко друго, но не на съпруга.

Когато търпението се изчерпа
Владо седеше над тетрадките с подпухнали очи.

Мамо, не разбирам задачата. Тате, помогни ми!

Данчо седеше в креслото с огромни слушалки, загледан в екрана.

Тате! по-силно.

Станка отиде и му дръпна слушалките.

Чуваш ли сина си?

А? обърна се раздразнен Данчо. Станке, зает съм.

Зает? вдигна вежди тя и погледна монитора. Войни, експлозии, псувни по чата. Така наричаш зает?

Недей сега…

Синът ти иска помощ с домашните! А ти цял ден си заринат в тези глупости!

В Дота съм, спокойно я поправи той. Имам ранг там.

Все едно ми е за тоя ранг!

Владо мълчаливо се прибра в стаята си. Свикнал беше като започнат родителите, по-добре да не се пречкаш.

Станка стоеше срещу Данчо едър, ленив мъж с бирено коремче и детско изражение.

Данчо, каза тя тихо, време ти е да пораснеш.

Той скочи рязко. Столът се отмести назад.

Какво?!

Станка потрепери.

Да порасна?! Омръзна ми все под чехъл, все аз виновен! Безотговорен бил!

Данчо.

Млъкни! грабна якето. Край. Оставям те! Живей си, както искаш!

Трясна вратата.

Станка остана да стои в средата на стаята.

Когато синът знае повече от майката
Станка изкара нощта на кухнята.

Гледаше през прозореца, мислеше.

Данчо не се прибра. Телефонът му мълчеше. Не отговаряше на съобщенията.

И за пръв път за седемнадесет години Станка не тръгна да го търси. Не обикаля приятелите. Не паникьоса.

Сутринта Владо влезе сънен, рошав.

Мамо, къде е тате?

Излезе, кратко отговори тя.

Пак ли се скарахте?

Не съвсем.

Момчето си сипа чай, седна мълчаливо.

Изведнъж рече:

Мамо, знаеш ли че татко продава колата?

Станка застина с чашата в ръка.

Какво?!

Казва ми да не казвам. Но, като сега сте скарани… Владко се въртя на стола. Събира някакви документи. Видях, че ксерокопира паспорти, свидетелство за брак и още разни хартии.

Нещо студено полази по гърба ѝ.

Кога беше това?

Миналата седмица. Каза, че е за всеки случай. Че не трябва да се тревожим.

Станка влезе в стаята на Данчо спеше на дивана от половин година, уж заради болки в гърба.

Отвори бюрото. Купища хартии, квитанции, какво ли не.

В най-долното чекмедже папка.

Отвори, прочете и усети как подът се изплъзва изпод краката ѝ.

Договор за поръчителство. С черно на бяло: Данаил Маринов Димитров се задължава да стане поръчител по кредит за 76 000 лева.

Кредитополучател: Игор Маринов Димитров.

Братовчед му, онзи, дето преди пет години затъна в дългове, докара родителите им до инфаркт и след това изчезна за две години, та да го забравят заемодателите.

Седемдесет и шест хиляди.

Станка се отпусна на дивана. Чете по-нататък.

Залог семейната им кола, за която три години плащаха. Току-що бяха приключили с вноските.

И още документи за намерение да ипотекират апартамента. Техния дом! Малкото им жилище в Люлин, където се трупаше цялото семейство.

Горко ми, прошепна Станка.

Затова ли избухна предната вечер. Той го е знаел. Искал първи да си тръгне, да се престори на жертва.

А детинщината не е мързел, не е безотговорност. Това било бягство. Страх. Криеше се зад игрите и бирата, за да не мисли какво върши.

Станка взе телефона и набра Данчо.

Отказа.

Пак.

Какво? сряза той.

Прибери се. Сега.

Нямам какво да кажа.

Аз имам. За Игор. За кредита. За това, че реши да разрушаваш семейството си заради брат си, който едва ли още те помни.

Откъде знаеш за документите?

Знам. Веднага се прибирай. Ако не ще ида при Игор и сама ще му кажа всичко.

Дойде след час.

Когато детинщината е не страх, а малодушие
Данчо прекрачи прага раздърпан, ядосан, с мирис на бира.

Владо беше в стаята Станка го помоли да не излиза.

Сядай, спокойно нареди.

Седна. Гледаше в земята.

Седемдесет и шест хиляди лева изрече Станка. Залог: колата. И апартамента. За брат ти, който вече веднъж ви вкара в дългове.

Не разбираш нищо, измърмори Данчо.

Обясни ми.

Игор затъна! Бизнесът му пропадна, кредиторите го гонят. Той ми е БРАТ! Не можех да не помогна!

Станка се изсмя глухо.

Не можеш. А мен пита ли поне?

Нямаше да разрешиш.

И съвсем правилно. Това е лудост. Данчо, имаме син! Още десет години ипотека! Едва оцелявахме… а ти искаш да отговаряме за кредит от 76 000?!

Ще ги върне.

Както върна миналия път ли? стана тя. Помниш ли онзи кошмар преди пет години? Вашите едва не умряха от притеснение! Тогава сам ми каза, че никога повече няма да му помагаш!

Хората се променят.

Не се променят, Данчо. Игор е банкер, но само на думи. Живее за чужда сметка цял живот. Ти си новият му спонсор.

Мълчеше. Гледаше си краката като провинил се ученик.

Когато трябва да избираш между брат и семейство
Данчо скочи на крака.

Просто… не можех да му откажа! Той ми е брат!

А аз кой съм ти? изправи се Станка. А Владо? Ние чужди ли сме ти?

Вие сте ми семейство. И Игор също…

Не, поклати тя глава. Семейство са тези, за които носиш отговорност. Игор е вече голям мъж. А ти реши да поемеш още веднъж неговите неудачи.

Данчо мълча. Станка отвори лаптопа. Влезе в онлайн банкирането.

Какво правиш? сепна се той.

Променям достъпа до общата ни сметка. Там, където влиза заплатата ми. Оттам си смятал да плащаш заема.

Нямаш право!

Имам, спокойно отвърна тя. Това са моите пари. Аз ги изкарвам. Последните пет години ти прескачаш от работа на работа и внасяш трохи.

Болна истина, но истина.

Данчо пребледня.

Станке.

Утре отивам при адвокат, продължи тя, смяна на паролите. Ще разбера как да защитя жилището, дори да се подпишеш. Ако трябва подавам молба за развод. Придобивки, права, ограничения.

Шантажираш ме?!

Пазя себе си. И Владо. От теб.

Данчо грабна якето.

Знаеш ли кво? Прави каквото искаш! Отивам при Игор сега, ще подпиша и туйто. Ти живей с твоите сметки и контрол!

Подпишеш ли подавам за развод още същия ден, каза Станка хладно.

Спря на вратата.

Сериозно ли?

Разбира се. Със седемнадесет години нося всичко сама. Работя, възпитавам Владко, плащам за всичко. А ти играеш игри. И търпях. Все си казвах поне не пие, не бие, не изневерява. Но сега искаш да ни затриеш заради брат си. Това беше последната капка.

Ама той ме моли!

И какво? изсмя се Станка. Той все моли. Преди пет години, преди десет години. Игор е цар на мъката. Добре знае как да стиска съчувствие. А ти се вързваш.

Обеща да върне.

Данчо, приближи се тя. Отвори си очите. Игор никога нищо не е върнал. Само взема, взема… После изчезва.

Сега е друго.

Друго ли?! гласът ѝ трепна. Кое е другото? Дългът е по-голям?! Или вече не ваште, а ние ще плащаме?!

Когато истината боли повече от любовта
От стаята излезе Владо.

Мамо, тате… какво става?

Станка и Данчо млъкнаха.

Гледаше ги в погледа му беше страхът, онзи детски, когато светът се руши.

Тате, тихо попита Владо. Вярно ли е, че ще взимаш кредит заради чичо Игор?

Данчо потръпна.

Чу ли?

Чух всичко. Владо изтри носа си. Тате, ами ако не го върне? Ще останем ли без дом?

Не, излъга Данчо. Няма такова нещо.

Не е вярно, твърдо каза Станка. Владко, в стаята си.

Ма, мамо…

Веднага!

Момчето си тръгна.

Станка се обърна към мъжа си.

Виждаш ли как се страхува? Дванайсетгодишно дете. Той трябва да мисли за уроци и приятели, а не дали ще има къде да живеем.

Данчо се срина на дивана, скрил лицето в длани.

Не знам какво да правя.

Знаеш, твърдо каза Станка. Избирай. Брат ти или семейството. В този миг.

Но, Станке… не е толкова лесно.

Много е лесно. Вдигаш телефона, казваш му: Извинявай, не мога. Имам семейство. Готово.

А ако нещо му стане?

Рано или късно ще стане. Игор не знае друг начин. Кредити, лъжи… ще го прави, докато диша. Въпросът е ще се давиш ли с него?

Данчо остана безмълвен.

Станка взе телефона.

Имаш 24 часа. До утре вечер или казваш отказ, или подавам за развод. Няма трети избор.

Данчо звънна на другия ден вечерта.
Станка беше в кухнята с адвокатка жена на около петдесет, която обясняваше как да се пази жилището.

Телефонът звънна. Данчо.

Ало, отговори тя.

Говорих с Игор.

Пауза.

И?

Отказах му.

Станка затвори очи, въздъхна.

Как прие?

Нарече ме предател. Каза, че вече не сме братя. Гласът му трепереше. Станке, страх ме е какво ще стане с него…

Нищо. Игор винаги намира пореден балама.

Върна се след час. Юристката беше оставила папката с документите.

Данчо влезе за пръв път от години не изглеждаше като безгрижен момчурляк, а като уморен мъж.

Владо спи ли? тихо попита той.

Да.

Седнаха на масата.

Станка му подаде папката от адвокатката.

Сега започваме отначало. Търсиш нормална работа, без временно. Поемаш половината разходи. Грижиш се за Владо събрания, уроци, курсове. Всичко по равно. И без тайни. Без решения зад гърба ми.

Данчо кимна.

Добре. Ще опитам.

Три месеца по-късно
Данчо започна работа като мениджър във фирма за строителство.

Станка спря да контролира всяко нещо. Остави си глътка въздух. Оказа се, че съпругът ѝ може да готви. Да помага с уроците. Даже сам отиде на родителска среща, без да го ръчкат.

Игор изчезна. Смени номера. Повече не се обадиха.

А Станка за пръв път след седемнадесет години усети, че просто живее. Не дърпа каруцата сама.

С мъж, който накрая порасна.

Rate article
– Време е да пораснеш, – каза Настя на мъжа си. Реакцията му я докара до бяс Как е това – да живееш с вечния тийнейджър в тялото на четиридесетгодишен мъж? Когато ти казваш: „Кириле, отиди на родителската среща“, а той: „Не мога, имам утре турнир по WoT“. Когато му напомняш за сметките – кимва, усмихва се, и след седмица спират топлата вода. Защото е забравил. Залисан в „Дота“. Когато синът на дванайсет пита за физика, а бащата в другата стая крещи в слушалките: „Оръдията наляво, аматьори!“ Настя живя така седемнайсет години. Представяте ли си? Запознаха се в университета – Кирил беше чаровен студент, душата на компанията, винаги с китара и вицове. Настя, отличничка и зубрачка, се влюби в неговата лекота. В начина, по който не се тормозеше. Живееше живота. Изглеждаше има баланс! Тя е сериозна, той – забавен. Ин и ян. Реално – тя тегли каруцата, а той се вози отгоре и си рита краката. След сватбата Кирил работеше тук-там – управител, консултант, всякаква длъжност, където „не е нужно да се напъваш“. Заплатата никаква, но обясняваше: „Временно е, Насте. Всичко ще се оправи“. Не се оправяше. Настя обаче се труди в НАП – сигурно, стабилно, скучно. Тя плаща ипотеката, пазарува, води Емо на доктор, проверява домашните. Кирил – „почива след работа“. Пред компа. До три през нощта. – Кириле, – казваше тя изморено, – поне веднъж иди на събрание. Не мога все аз да се моля. – Не мога, Насте. Имам важна среща утре. Среща = бира с авер в бара. – Кириле, плати интернета. Ще ни го спрат. – Да, да, ще го платя. Не го плащаше. Настя го плащаше. Тя стана като майка. Мениджър. Надзирател. Само не и съпруга. Когато търпението свърши Емо седеше над учебника, с червени очи. – Мамо, не разбирам задачата. Тате, помогни! Кирил в креслото, на слушалки, вперен в монитора. – Тате! – по-силно. Настя се приближи, дръпна слушалките. – Не чуваш ли сина си? – Ъ? – Кирил се извърна, раздразнен. – Насте, зает съм. – Зает? – погледна екрана. Някакви танкове, взривове, псувни по чат. – Това ли е „зает“? – Не започвай сега! – Синът ти те моли за помощ, а ти пак си в тая… твоя глупост! – В „Дота“ е, – спокойно възрази той. – И между другото, имам ранг там. – Грижа ме е за тоя ранг! Емо тихичко се прибра в стаята си. Свикнал е. Когато родителите почнат, по-добре да ги няма. Настя стоеше пред мъжа си. А той седеше – голям, здрав мъж с шкембе и детски поглед. – Кириле, – каза тихо – Време е да пораснеш. Той скочи. Столът се изтърколи назад. – Какво?! Настя се стресна. – Да порасна?! Писна ми да ме командваш! Писна ми да слушам какъв некадърник съм! Какъв безотговорник! – Кирил… – Млъкни! – грабна якето. – Приключих. Живей си, както искаш! Хлопна вратата. Настя остана права в центъра на стаята. Когато синът знае повече от майката Настя прекара нощта на кухнята. Гледаше през прозореца. Мислеше. Кирил не се върна. Не вдигна телефона. Не отговори на съобщения. И за първи път за седемнайсет години не тръгна да го търси. Не звъня на приятели. Не изпадна в паника. На сутринта Емо влезе – сънен, рошав. – Мамо, къде е тате? – Излезе, – сухо отговори тя. – Пак се скарахте? – Не точно. Момчето си сипа чай. Седна на масата. Мълча дълго. Изведнъж попита: – Мамо, знаеш ли, че татко продава колата? Настя замръзна с чашата. – Какво?! – Каза ми да не казвам никому. Ама след като го изгониш… — притеснено заоригава на стола. – Видях го с някакви документи. Ксерокопирал паспорти, свидетелството за брак. И още разни хартии. Студ полазва по гърба. – Кога беше? – Миналата седмица. Каза, че е за всеки случай. Да не се притесняваме. Настя влезе в стаята на Кирил – от половин година спеше на дивана, „уж заради гърба“. Отвори шкафа. Документи. Бележки. Боклуци. В най-долното чекмедже – папка. Отвори – и усети, че земята се разтваря под краката ѝ. Договор за поръчителство. Черно на бяло: Кирил Петров Петров е поръчител на заем от 75 000 лева. Кредитополучател: Петров Иван Петров. Брат му. Същият нещастник, който преди пет години влезе в дългове, докара родителите до болница и изчезна за две години, докато кредиторите се отказаха. Седемдесет и пет хиляди. Настя се отпусна на дивана. Чете нататък. Залог – семейната кола, купувана на изплащане три години. Едва я изплатиха. Още документи – за намерение да заложи апартамента! Единственото жилище! – Господи, – прошепна Настя. Затова избухна вчера. Знал е, че скоро ще разбере. Затова изигра жертвата. А „инфантилността“ му не беше мързел, а страх и бягство – зад компютрите и бирата, за да не мисли какви ги върши. Настя извади телефона. Набра Кирил. Отказа. Още веднъж. – Какво? – грубо. – Прибери се. Веднага. – Няма. Няма какво да говорим. – Аз имам. За Иван. За заема. За това, че реши да потопиш семейството си заради брат, който дори не се сеща за теб. – Намерила си документите, нали? – Намерих. Идвам или се връщаш. Върна се след час. Когато инфантилността е страх, а не слабост Кирил влезе – раздърпан, миришещ на алкохол. Емо – в стаята, Настя му нареди да не излиза. – Седни, – спокойно. Кирил седна. Гледаше пода. – Седемдесет и пет хиляди лева, – каза тя. – Колата в залог. Скоро и апартамента. Заради брат, който вече веднъж направи същото. – Нищо не разбираш, – изръмжа Кирил. – Обясни! – Иван е в беда! Бизнесът му фалира. Кредитори го гонят. Той ми е брат! Не мога да го оставя! Настя се изсмя горчиво. – Не можеш. А мен пита ли ме? – Ти нямаше да разрешиш. – И правилно. Защото е лудост! Имаме дете! Ипотека! Едва вързваме двата края! А ти даваш гаранция за 75 хиляди?! – Ще ги върне. – Както върна миналия път?! – стана Настя. – Спомняш ли си? Родителите ти едва оцеляха. Ти сам каза вече няма да го спасяваш! – Хората се променят… – Не, Кириле. Иван цял живот живее от другите. Ти му стана новият спонсор. Мълчи. Гледа надолу. Като виновен ученик. Когато трябва да избереш между брат и семейство Кирил скочи. – Не можех да му откажа! Той е брат ми! – А аз? А Емо? Чужди ли сме ти? – Вие сте семейството ми. Но и той… – Не, – сви глава тя. – Семейството са тия, за които носиш отговорност. Иван е зрял мъж – и пак чака да го спасяват. Кирил мълча. Гледаше в пода. Настя отвори лаптопа. Влезе в онлайн банкиране. – Какво правиш? – Сменям достъпите до общата сметка. Там, където влиза заплатата ми. За да не можеш да плащаш кредитите на брат си. – Нямаш право! – Имам, – спокойно. – Аз ги изкарвам. Последните пет години ти скачаш по работи, носиш жълти стотинки. Удар в десятката. Но истина. Кирил пребледня. – Настя… – Утре съм при адвокат, – продължи тя, сменяйки паролата. – Ще науча как да предпазя апартамента, ако подпишеш поръчителството. Ако трябва – ще подам за развод и разделяне на имота. И ограничаване на имуществените ти права. – Шантажираш ме?! – Защитавам себе си. И сина си. От теб. Кирил хвана якето. – Знаеш ли какво? Прави каквото щеш! Отивам при Иван. Подписвам и приключвам! Живей с твоите сметки! – Подпишеш ли – подавам за развод. Същия ден. Спря на вратата. – Сериозна ли си? – Напълно. Седемнайсет години теглих тази къща сама. Аз работех, отглеждах Емо, плащах всичко. Ти играеше на танкове. Търпях. Защото поне не пиеш, не биеш, не изневеряваш. Но сега ще ни погубиш заради брат си. Това е последната капка. – Но той поиска! – Винаги иска. И пет години, и десет… Иван е професионален просяк. Манипулатор. А ти се хващаш. – Щял да върне. – Кириле, отвори очи! Иван нищо не връща. Гледа само да взема. – Този път е различно. – Различно?! Дългът е по-голям ли? Или иска да потопи и нас? Когато истината боли повече от любовта Емо излезе от стаята. – Мамо… тате… какво става? Настя и Кирил млъкнаха. Момчето ги гледаше – с този страх, познат на дете, когато светът му е на път да рухне. – Тате, – тихо Емо. – Наистина ли ще теглиш заем за чичо Иван? Кирил подскочи. – Чу ли? – Всичко чух. – Емо избърса носа с ръкав. – А ако той не върне, ние ще останем ли без дом? – Не, – излъга Кирил. – Всичко ще е наред. – Няма, – отряза Настя. – Емо, вляз в стаята. – Но мамо… – Веднага. Емо излезе. Настя се обърна към мъжа си. – Видя ли? Видя ли страха в очите на сина си? На дванайсет мисли за дом, вместо за уроци и приятели. Кирил се строполи на дивана. Скри лицето. – Не знам какво да правя. – Знаеш, – твърдо Настя. – Избирай. Брат или семейство. Сега. – Насте, не е толкова лесно… – Много е лесно. Звъниш на Иван: „Извинявай, не мога. Имам семейство“. Готово. – А ако стане нещо с него? – Ще стане, – рамене тя. – Все така ще живее, ако някой не му спре крана. Въпросът е – ще се давиш с него ли? Кирил мълча. Настя взе телефона. – Имаш едно денонощие. До утре вечер или се отказваш – или подавам документи за развод. Изборът е твой. На следващата вечер Кирил се обади. Настя беше на кухнята с адвокатка – зряла жена, която обясняваше как да се предпази апартаментът. Телефонът избръмча. Кирил. – Ало, – отговори Настя. – Обадих се на Иван. Пауза. – Е? – Отказах му. Настя затвори очи. Издиша. – Как реагира? – Нарече ме предател. Че вече не сме братя. – Гласът трепереше. – Насте, страх ме е за него. Ако стане нещо? – Няма да стане, – спокойно. – Иван все някой ще намери. Винаги намира. Върна се след час. Адвокатката вече беше си тръгнала. Кирил за първи път от години изглеждаше не безгрижен хлапак, а уморен мъж. – Емо спи ли? – Да. Седнаха на масата. Настя сложи пред него документите от адвокатката. – Сега започваме отначало. Търсиш истинска работа – не временно. Поемаш половината разходи. Грижиш се за Емо – събрания, уроци, тренировки. Всичко по равно. Без тайни. Никакви решения зад гърба ми. Кирил мълча. Накрая кимна. – Ще опитам. Три месеца по-късно Кирил започна като мениджър в строителна фирма. Настя спря да контролира всичко. И осъзна, че мъжът може да готви, да помага за уроците, да ходи на събрания – сам. Иван изчезна. Не се е обадил повече. А Настя – за първи път от седемнайсет години – просто живее. Не дърпа, а живее. С мъж, който най-после порасна.