Вълшебният дядо: връщането на жизнеността на баба

Размръзналият дядо: как внукът върна желанието за живот на баба

Ралица и Платон заминаха със сина си Венци в село — да навестят майката на Ралица и да оставят момчето при баба му за ваканцията. По пътя закупиха продукти: луканка, любимата баничка на майка ѝ — всичко, както тя обича. Но Татяна Димитрова ги посрещна без особен ентусиазъм. На масата — само чай без никакви угощения. Въпреки че хладилникът беше препълнен, тя едва докосна нещо. Изглеждаше уморена и веднага се оттегли на дивана.

Навън капеше — слънцето топи снега. Пролет. Ралица стоеше до прозореца и се смягаше от ярката светлина. “Колко е хубаво!” — помисли си тя, спомняйки си баща си, който си отиде преди две години. Той винаги посрещаше пролетта с радост: “Ето, преживяхме зимата!” Неговият жизнерадостен дух, шегите, прегръдките… А майка ѝ — строга, но жива, умееше да се усмихва дори и да мърмореше. Обичаха се истински. Сега Татяна сякаш угасна. След смъртта на съпруга — сякаш се изгуби.

Сестра ѝ Ваня се обади. Гласът ѝ беше разтревожен:
— Ралице, на майка ѝ много ѝ е тежко. Казва, че се е уморила да живее. Всичко ѝ е омръзнало — иска да отиде при баща ти…

— Ние с Платон ще дойдем през уикенда, задължително — обеща Ралица. Но сърцето ѝ се сви. Може би трябва да вземе майка си при тях? Не се справя сама…

Вкъщи, между другото, грижи не липсваха. Голямата дъщеря Дария — силен характер, спори постоянно с баща си, заяви, че щом навърши 18 — ще си ходи. Уморила се от “натиска”. А малкият Венци — цял ден в телефона, не можеш да го откъснеш.

— Да отидем при майка ти и да вземем Венци с нас. Нека си почине от екрана — предложи Платон.

Венци завъртя очи:
— И какво ще правя там?!

— Ще си починеш! — отсече Дария. — И ние от тебе също…

През уикенда, с чанти пълни с храна, тръгнаха към селото. Майката ги посрещна отново, но изглеждаше бледна. Платон кимна на Ралица — “прави се на невинна”. Но въпреки всичко тя изглеждаше изтощена, отказваше храна, само чай. Когато Ралица попита дали могат да оставят Венци, Татяна махна с ръка: “Оставяй го.”

Венци, намръщен, остана. Бабата отиде в стаята си и… разплака се. Спомни си как срещна своя Тодор. Как той, несръчен и срамежлив, се приближаваше плахо. Как ги свести леля им… Всичко беше пролет. А сега — пак пролет. А него го няма…

Изведнъж — вик. Бабата се настръхна. Венци! Беше си прищъмнал пръста. Стоеше, ядосан и жалък.

— Защо си такъв гневен, Венце? Гладен ли си? — попита тя нежно.

— От тяхната храна ме боли коремът… Няма да ям — прогърмя той. — Ти по-добре свари тази млечна юфка. Амая, сладката, с масло…

В гърдите на бабата затегна. И Тодор обичаше тази юфка. Искаше я, когато му беше тъжно. И бабата, охкайки, стана.

— Само яж с мен, нали? Сам ми е скучно — добави Венци.

И така заживяха заедно. Ралица звънеше всеки ден. Първо бабата отговаряше сухо. После започна да се оплаква:

— Никак не го науча да си избърсва краката! Винаги казва — коремът го боли. Аз го леку: не давам бонбони — и веднага му минава. И вече не внася мръсотия в къщи. Става се умен!

Платон се засмя:
— Ето, че е добре! Сега има на кого да мрънка — животът почна да тече!

След седмица родителите дойдоха да вземат сина си. А той — не искаше да си тръгва! Бабата едва сдържаше сълзите.

— Точно копие на Тодор… И упорит, и мил, и хитрец!

— Не плачи, бабо. Скоро ще дойда пак — сериозно обеща Венци.

— Чакам те, Венце. Имаме какво да правим — градината, портата, всичко. Всичко ми обеща да ми помагаш!

— Всичко ще свърша, бабо. Обещавам!

Татяна се усмихна през сълзите.

— Той ще ми звъни, така дайте му телефона обратно! — строго каза тя на родителите му.

— Ето как го измисли да ги събереш! — вече у дома се засмя Ралица на съпруга си.

— Клин клин избива! Нашият Венци — всеки го раздвижва. Дори майка ти я накара да стане от дивана. А тя вече се беше приготвила за оня свят…

Сега пак има за кого да живее. Все пак Венци е огледало на дядо. А бабата умее да възпитава. Виж каква жена ми е отгледала! — добави Платон.

И те се засмяха. Животът, изглежда, пак започна да се оправя.

Rate article
Вълшебният дядо: връщането на жизнеността на баба