— Ти нищо не значиш за мен! — изкрещя Стефания, с трясък затваряйки вратата, че стъклата в нишката затръпнаха. В къщата се спусна мъртва тишина. Радослава сядна на ръба на столчето, сграбчила чашата с вече изстинал чай.
— Мамо, какво става? — попита младата Десислава, зазирайки в кухнята.
Радослава само поклати глава. Сълзи искаха да изпълнят очите й.
— Пак Стефа крещи ли?
— Класната й се обади… — прошепна жената. — Нищо, няма значение…
Деси застана до нея и я прегърна за раменете:
— Мамо, не се тъжи. Всичко ще се оправи. — Въпреки че й бяха едва тринадесет, в Деси вече се усещаше необичайна зрялост. Понякога изглеждаше по-възрастна от петнадесетгодишната си доведена сестра.
След половин час от работа се върна Стефан. В къщата се разнесе аромат на вечеря. Всички, без Стефания, се наредиха на масата.
— А тя къде е? — попита той, поглеждайки към празния стол.
— Обидена е, — отвърна Деси, внимателно разбърквайки чорбата.
Стефан погледна жена си. Тя провино избегна погледа му.
— Класната се обади. Стефа не върви добре по нито един предмет. Опитах се да поговорим… — Радослава замълча, опитвайки се да скрие сълзите.
Стефан стана и тръгна към стаята на дъщеря си. Почука.
— Не влизай! — донесе се отвътре.
— Само аз съм тук. Може ли?
Вратата се отвори леко, и Стефания, убедена, че никой не го е придружавал, взе да го пусне неохотно.
— Какъв е този безредие? — погледна той разхвърляните дрехи и празната опаковка от кенче.
— Радослава пак… — започна момичето, но баща ѝ я прекъсна:
— Аз самият говорих с госпожа Димитрова. Наистина изоставаш по всички предмети. Какво става, Стефа?
Тя мълчеше. Започна да натъква учебници в рюкзака.
— Не ти искам да обичаш Радослава, но поне можеше да я уважаваш. Ти я нараняваш всеки ден.
— А тя мене — не? Ти я и Деси водиш в торговския център, а аз сама стоях у дома!
— Забрави ли, че тогава те наказах заради нощното ти бягство при приятелката?
— Разбира се! Аз съм лошата, а Деси — светица!
— Стига! — гласът на Стефан стана рязък. — Твърде много прекаляваш!
Той излезе, без да чака отговор. В кухнята Радослава седеше, свивайки юмруци. Думите ѝ засядаха в гърлото. Но, погледнала мъжа си, тя не проро— Нищо не каза, само след няколко минути прошепна: „Трябва да поговорим с нея заедно.“