Налича ще тръгнете напред… Аз ще дойда после.
— Къде си?
— В градината. Мама ме помоли да я закарам.
В градината. В деня, когато синът ти за първи път тръгва на училище…
Радка стоеше до кухненската мивка, стискайки гъба в ръцете си. Пръстите ѝ трепереха. Не от студената вода, а от яд. На котлона кипеше вече подгорела овесена каша, в спалнята мърмореше телевизорът, а в главата ѝ минаваха като бягащ ред въпроси: „Градината? Сега? Защо?“
…Мъжът беше излязъл рано. Без да каже нищо. Просто затрупа вратата и къщата потъна в тишина. Помисли си: може би е излязъл до колата или по работа. Синът вече беше се събудил, протри си очите и в пижамата си тръгна към банята.
Всичко беше нормално. Освен едно: бащата не се връщаше.
— Борис, ти съвсем си се откачил! — попита тя, когато най-после се обади.
— Мама ме помоли спешно, — оправдаваше се мъжът. — Вие тръгнете напред, аз ще дойда скоро.
— Разбира се. Спешно. Точно днес. В осем сутринта. На първи септември, — гласът на Радка стана по-студен от айсберга, в който се удари „Титаник“.
— Чувай, разбирам те… Но тя ме помоли. Няма да се бавим.
Радка мълчеше. Защото ако беше казала нещо, ядът ѝ щеше да пробие стената на самоконтрола. А истерията сутрин не е нещо, което новобранецът да вижда. Вместо думи просто затвори телефона.
Нека това остане на тяхна съвест.
— Мамо, а татко къде е? — синът стоеше в новата бяла риза и сам си закопчаваше копчетата.
Бори се, нервничеше, но не се оплакваше.
— Баба му беше спешно да отиде в градината. Татко я закара, — каза Радка без усмивка и сарказъм.
— А после ще дойде ли? — попита синът с надежда.
— Не знам, зайче. Не мисля.
— А той знаеше ли, че днес е моят празник?
Говореха за това цяла седмица. Но той явно не можеше да разбере такава постъпка от баща си.
— Знаеше, — тихо отговори Радка.
Момчето понижи поглед, мълчеше. Седна на масата и се вглъби в телефона. Във вазата стоеше букетът, който щеше да занесе в училище. До вратата — новата раница с колички. Всичко беше готово за празника.
Освен семейството.
На линейката синът се опитваше да стои смело. Не се смееше, не плачеше, само стискаше по-силно ръката на майка си, докато наоколо се движеха деца, баби, татковци с камери. На всички около тях беше истински празник.
Радка също го снимаше, опитваше се да го подкрепя. В гърлото ѝ беше стъпкал кълбо, но тя се усмихваше и за него, и за себе си. Може би дори и за отсъстващия. Но това не беше достатъчно.
Когато голям ученик носеше на раменете си девойка с панделки и звънец, дойде първото съобщение от свекърва: „Направи повече снимки. И ми ги прати. Искам да видя.“ Второто — след петнайсет минути: „Кажи на Веселин да ми помаха. Аз мислено съм с вас!“
„Мислено с нас?“ Радка стисна зъби. „Мислено“ — много удобно. Изобщо не се налага да се напъваш.
Тя не отговори. Не от страх от скандал. Просто… нямаше какво да каже на този човек.
След линейката отидоха в сладкарница, поръчаха сладолед и млечни шейкове, последПосле разходката из парка синът й подари един неочакван усмих и прошепна: “Мамо, днес беше страхотно, дори и без татко”, и тя осъзна, че малките радости са по-силни от всяка разочарованост.