Живяхме добре. Митко и аз се оженихме на трийсет години. Родихме си син кръстихме го Боян. Семейството ни беше истинско щастие. Притежавахме достатъчно средства. Купихме си апартамент в София, а къщата в селото на Митко я превърнахме в уютен дом с всички удобства. Почивките ни бяха винаги зад граница Гърция, Италия… Митко ми беше верен; никога не подозирах, че може да се загледа по друга.
Години по-късно, Боян порасна, ожени се за Марияна хубаво и добро момиче, типична българка с благ характер. Двамата бяха на по 20 и нещо. Гледах ги и се радвах: Ето, същите сме като Митко и мен, само че те започват десет години по-рано. С Митко им подарихме малък апартамент за новото им начало.
Чувствах се блажено щастлива, но, с времето дали от възрастта, дали от суеверие започнах да се страхувам, че тази идилия няма да продължи вечно. Все ми минаваше през ума: Нещо зло може да се случи…
И то се случи.
Митко си отиде.
Дълго не можех да се събера, но животът ме научи полека-лека отново да вървя напред. Захванах работа за пръв път дотогава домакинствах, грижех се за близките.
Всички ме съветваха да отворим наследството. Взех Боян и отидохме при нотариус. Все си повтарях половината от всичко е мое, половината на Митко. Нямаше други наследници родителите му отдавна не бяха между живите.
Влизаме в кабинета. До нотариуса седи непозната жена.
Оказа се, че половината наследство на Митко не е за мен.
Гледам жена непозната, остаряла, неугледна на вид, на около петдесет години явно са се познавали с мъжа ми.
Нотариусът обясни, че има завещание. Митко го бил подписал преди 27 години и понеже не го бил отменил, остава в сила.
Чужд човек…
Изведнъж си я представих млади са били, страстни, изпълнени с мечти, току-що завършили университета. Той е бил първият й мъж, той я обичал и глезил.
Събрали се веднъж да гледат филм, в който влюбените си пишат завещания. Хрумнало им и те да направят такова, смеели се, подписали се: Всичко мое е твое докато сме живи. Записали се при нотариус. После са празнували с бутилка шампанско.
Животът обаче се завъртал неговият баща се разболял тежко. С майка си заминали за чужбина за лечение. А тя няколко срещи с настоящ партньор, забременяла. Искал я за жена, а майката казала: Омъжи се това е сигурното. Старият приятел не отговарял на писмата й.
Така тя се омъжила, преместили се в Пловдив, където той получил добра работа. Родила се дъщеря им, но бракът не потръгнал развели се.
Междувременно тя помнела завещанието пренасочила всичко свое към дъщеря си с нов документ.
Изненадала се, когато получила писмото. Даже била забравила за старата любов докато не видяла името му. Всичко й се върнало, цялата болка и чувства.
А за него животът тръгнал по друг начин баща му починал, майка му се разболяла, после чула, че старата му любов се е омъжила за друг. Намерил сегашната си съпруга спокойна, сериозна, но не любов. Заедно преживели достойно.
Безсилна бях дали ще вземе половината? питах се.
Колко странно, че Митко не е отменил завещанието; значи я е обичал толкова дълбоко…
Веднага реших да приема дялът й само като спомен за него.
Сега половината от всичко твое е мое каза жената.
И не просто половината: апартамент, къща, кола, спестяванията в левове…
Сърцето ми се сви. Първо Митко си отиде, а сега това бе втори удар. Толкова години той не бил забравил предишната си любов!
А сега трябваше да й дам и всичко спестено…
Дадох я под съд, но нищо не се промени, само нервите си съсипах.
Тя получи парите.
Купила си нов апартамент, заминала на море с дъщеря си.
Благодаря повтаряла всеки ден.





