Вдъхновен от италианския вятър

Всичко заради българския въздух
Радка беше скромно и некрасиво момиче. Дори майка ѝ признаваше, че дъщеря ѝ не е била облагодетелствана от природата. „С такава външност ще е трудно да се омъжиш“, въздишаше баща ѝ.

Редките коси, големият нос, едрите зъби, малкият брадичка и проблемната кожа, склонна към възпаления. Независимо от външността, характерът на Радка беше спокоен, добър и отзивчив.

Изглеждаше, че въобще не се притеснява за външността си. Само изглеждаше. Радка знаеше перфектно, че не е красива. Какво да се прави?

— Нищо, мила, щастието не е в красотата. За всеки човек Бог е създал чифт. И на теб ще се падне любов и семейство. Важното е душата, а твоята е добра. Който я разпознае, ще те обикне, — казваше майка ѝ.

Но душата трябва да се разпознае, а на Радка никой не обръщаше внимание. Погледите просто плъзгаха през нея. Момчетата предпочитаха красиви момичета с куклени лица.

Радка избра психологията за професия. Там красотата не е нужна, дори обратното — не разсейва и не пречи на откровеността. Тя привличаше хората със своята искреност, съчувствие и умение да слуша. Скоро стана търсен психолог. Родителите ѝ помогнаха да си купи апартамент. Всичко беше наред, само личният ѝ живот не се нареждаше.

Един ден на сесия дойде мъж с възрастна дъщеря. Тя трудно преживяваше развода си и се нуждаеше от помощ. Красивото момиче с цялото си поведение показваше, че прави баща си услуга, като е дошла. Но след два сеанса вече самата тя бързаше при Радка. Баща ѝ дойде да ѝ благодари.

— Промени се Соня, оживя, повярва в себе си. Отдавна не съм я виждал такава. Усмихва се, отново се интересува от всичко. Благодаря ви. Вие сте магьосница, — разсипваше се в комплименти. — Не откажете да вечеряме заедно.

— Аз отгледах Соня сам. Жената ни изостави с нея, замина с любовника си в Германия. Не се жених повече. Страхувах се, че на Соня ще ѝ е зле. Разглезвах я много, признавам. Сега тя порастна, а аз останах сам. Надявам се, че ще се омъжи отново и ще ми подари внуци, — откровенничеше Любомир Иванов, бащата на Соня, в ресторанта.

— Вие изглеждате много добре и със сигурност ще срещнете добра жена. Обичате дъщеря си и разбирате женската природа, — отвърна Радка.

— А вие? Бих могъл ли да ви заинтересувам? — изненадващо попита той.

Радка не знаеше какво да отговори. Не беше подготвена за такъв обрат и смутено наведе очи. Любомир го прочете по свой начин.

— Не мислете, че намеренията ми не са сериозни. На моята възраст нямам време за дълги ухажвания. Харесвате ми много. Аз съм осигурен, няма да ви липсва нищо. Не бързам, обмислете, — каза той при сбогуването.

Тя не отговори. А при първа възможност разказа на майка си.

— Няма какво да мислиш, — одобри майка ѝ.

— Но аз не го обичам, — колебливо допълни Радка.

— Любовта минава. Мислиш, че аз и баща ти се обичаме след толкова години брак? Всичко се случва. Достигало е дори до развод. Всичко се случи и мина. По-лесно е за двама, отколкото сама.

Радка се замисли. Какво я очаква? Самотна старост? Млади и красиви мъже — не за нея. Разведени и отчаяни — това е нейният жребий. А Любомир Иванов беше приятен и сериозен човек, макар и много по-възрастен. И тя се съгласи.

Визажистите се постараха, а на сватбата Радка изглеждаше прекрасно. Младоженецът беше горд с младата и успешна булка.

Той се оказа добър съпруг. Отнасяше се към Радка с нежност и разбиране. Наричаше я Радке и нито веднъж иначе. Живееха спокойно и хармонично. Щом Радка се прибираше уморена и измръзнала, той вече носеше топло мляко, покриваше ѝ краката с одеяло, обгръщаше я с грижа. Какво повече да иска човек?

Един ден на сеПоставиха кръст над гроба му, но Радка знаеше, че истинската ѝ история тепърва започва.

Rate article
Вдъхновен от италианския вятър