Вадим се спря в очите на един бездомен и разпозна в него хирурга, който го спаси преди 10 години. Невероятното, което последва…

Сивият зимен утро обгърна София с мъгла, сякаш самата природа затаи дъх в очакване на чудо. Тежките облаци се простираха ниско над улиците, а студеният въздух се цепеше под краката на минувачите. В този, на пръв поглед обикновен ден, щеше да се случи нещо, което ще промени завинаги съдбите на няколко души.

— Да отбием до църквата — предложи тихо Радослава, обръщайки се към мъжа си с топла усмивка, в която се четеха и надежда, и благодарност.

Калин я погледна с нежност, усещайки как сърцето му се свива от любов към тази жена. Те бяха заедно вече девет години — девет години борба, сълзи, надежди и разочарования. Девет години мечтаеха за дете: за малки крачета, които ще тичат из дома, за детски смях, първи думи и малки ръчички, протегнати към тях. Но въпреки всички усилия — лекари, изследвания, процедури и дори психологична подкрепа — мечтата им оставаше недостижима.

Радослава страдаше неимоверно. Всеки месец, когато идваше новото разочарование, тя се затваряше в себе си, криеше се в банята и плачеше тихо, стискайки в ръцете си стара детска играчка, купена още с надежда. „Каква жена съм, ако не мога да ражда?“ — шепнеше тя, гледайки се в огледалото. „За какво съм тогава нужна? Защо съм дошли на този свят, ако не мога да дам живот?“

Калин неведнъж предлагаше да осиновят дете. Разказваше за детските домове, за децата, които се нуждаят от любов и грижи. Но Радослава всеки път отговаряше едно и също: „Това не е мое. Това не е наша кръв. Искам да усещам как расте в мен, как сърцето му бие до моето.“ Той я разбираше, не я осъждаше, само я прегръщаше по-силно, опитвайки се да облекчи малко болката ѝ.

И ето че един ден тя прочете за чудо — за жена, която забременяла след молитва в църква. Радослава усети за пръв път отдавна лъч надежда и реши да опита. Започна да посещава малка църква в покрайнините на града, да пали свещи, да се моли пред иконата на Богородица. Първоначално идваше с трепет, с надежда в очите, после — със спокойствие в душата. И един ден, месец след последната ѝ молитва, лекарят й се усмихна и каза: „Поздравления, вие сте бременна.“

Беше като гръм от ясно небе. Щастието ги заливаше. Радослава плачеше, смя се, прегръщаше мъжа си, не вярвайки в реалността на случващото се. А Калин стоеше до нея, усещайки как сълзите му се стичат по бузите, и шепнеше: „Благодаря ти, Господи.“

Момиченцето се роди здраво, с ясни очи и звънка писък. Нарекли го Весела. Мина година, но Радослава все още ход

Rate article
Вадим се спря в очите на един бездомен и разпозна в него хирурга, който го спаси преди 10 години. Невероятното, което последва…