Упреците на майка ми, че не помагам достатъчно на болния ми брат, ме накараха да избягам след училище. Майка ми ме обвиняваше, че не ѝ помагам с брат ми, но аз просто си взех нещата и избягах.
Ралица седеше на пейка в парка на София, гледайки как листата падат и се носят от есения вятър. Телефонът ѝ отново вибрира ново съобщение от майка ѝ, Елисавета: Изостави ни, Ралица! Бойко става все по-зле, а ти живееш живота си, все едно нищо не се е случило! Всяка дума беше като нож в сърцето, но Ралица не отговаряше. Не можеше. В сърцето ѝ се бореха вина, гняв и болка, които я дърпаха обратно към дома, който беше напуснала преди пет години. Тогава, на осемнадесет, беше взела решение, което раздели живота ѝ на преди и сега. А сега, на двадесет и три, все още се чудеше дали беше права.
Ралица беше израснала в сянката на малкия си брат, Бойко. Той беше на три години, когато лекарите му диагностицираха тежка форма на епилепсия. От този момент домът им се превърна в болнична стая. Майка ѝ, Елисавета, беше посветила всичко на него лекарства, доктори, безкрайни изследвания. Баща им просто беше изчезнал, неспособен да понесе напрежението, оставяйки Елисавета сама с две деца. Ралица, която тогава беше на седем, стана невидима. Детството ѝ се стопи в постоянните грижи за Бойко. Ралица, помогни ми с Бойко, Ралица, не вдигай толкова шум, не го дразни, Ралица, почакай малко, сега не е моментът. Тя търпеливо чакаше, но с всяка изминала година усещаше как собствените ѝ мечти се отдалечават.
Като тинейджърка, Ралица се научи да бъде практична. Готвеше, почистваше, гледаше Бойко, докато майка ѝ обикаляше болници. Приятелките ѝ от гимназията я канеха на разходки, но тя отказваше вкъщи винаги имаше нужда от нея. Елисавета я ласкаеше: Ти си моята опора, Ралица, но тези думи не я стопляха. Ралица виждаше погледа, който майка ѝ отправяше към Бойко изпълнен с любов и мъка и разбираше, че тя никога няма да получи същия. Тя не беше дъщеря, а помощник, чиято роля беше да облекчава семейството. В дълбините на душата си обичаше брат си, но тази любов беше оцветена от умора и горчивина.
В последния клас Ралица се чувстваше като сянка. Съучениците ѝ говореха за университети, за вечеринки, за бъдеще, а тя можеше да мисли само за медицинските сметки и сълзите на майка си. Един ден, връщайки се от училище, завари Елисавета в сълзи: Бойко има нужда от ново лечение, а ние нямаме пари! Трябва да ни помогнеш, Ралица, намери си работа след матура! В този момент нещо в нея се счупи. Погледна майка си, брат си, стените, които я задушаваха откакто помнеше, и разбра: ако остане, ще изчезне завинаги. Бол
