ТЪЩАТА
Даниела Георгиева седеше в кухнята си и наблюдаваше как млякото кротко ври на котлона. Вече три пъти бе забравила да го разбърка навреме и всеки път закъсняваше пяната се надигаше и изкипяваше, а тя с раздразнение почистваше плота с парцал. В такива моменти усещаше ясно: не става дума за млякото.
След раждането на второто ѝ внуче в семейството настъпи някакъв безпорядък. Дъщеря ѝ се изморяваше, отслабна, почти не говореше. Зетят ѝ се прибираше късно, ядеше мълчаливо, понякога веднага се затваряше в стаята. Даниела виждаше това и си мислеше: как може да се остави една жена сама така?
Първо заговори предпазливо. После по-остро. Първо с дъщеря си, после със зет си. Но след всяка такава разговор забелязваше нещо странно: атмосферата вкъщи ставаше не по-лека, а още по-напрегната. Дъщеря ѝ защитаваше мъжа си, зетят помръкваше, а самата тя се прибираше вкъщи с тежест в душата отново нещо не бе направила както трябва.
В онзи ден се отправи към храма не толкова за съвет, колкото защото не знаеше вече към кого да се обърне с тревогата си.
Явно съм лоша каза тя без да поглежда свещеника. Всичко обърквам.
Отец Иван седеше на масата и пишеше нещо. Остави писалката.
Защо мислите така?
Даниела сви рамене.
Искам да помогна, а само ги ядосвам.
Свещеникът я погледна вглъбено, но без укор.
Не сте лоша, а изтощена. И много, много тревожна.
Тя въздъхна. Това звучеше като истина.
Страх ме е за дъщеря ми призна тя. След раждането е съвсем различна. А той… махна с ръка. Като че ли не го забелязва.
А виждате ли какво прави той? попита отецът.
Даниела се замисли. Спомни си как миналата седмица късно вечерта той миеше чиниите, мислейки си, че никой не го вижда. Как в неделя разхождаше количката, въпреки че си личеше, че му се иска просто да легне за малко.
Прави… може би. Но не както трябва каза тя неуверено.
А как трябва? попита спокойно свещеникът.
Даниела искаше веднага да отговори, но не успя. В главата ѝ се въртяха само абстрактни изисквания: повече, по-често, по-внимателно. Но какво точно не можеше да обясни.
Искам просто на нея да ѝ е по-леко промълви тя.
Точно това си казвайте тихо рече свещеникът. Но не на него, а на себе си.
Тя го изгледа с неразбиране.
Как така?
Сега се борите не за дъщеря си, а със зетя. А всяка борба напряга всички. И вас, и тях.
Даниела дълго мълча. После попита:
И какво да направя? Да се преструвам, че всичко е наред?
Не каза той. Просто правете каквото помага. Не думи, а жестове. И не против някого, а за някого.
На връщане към дома тя размишляваше над това. Припомни си как като дъщеря ѝ беше малка, не ѝ четеше лекции, а просто сядаше до нея, ако плаче. Защо сега е толкова различно?
На следващия ден отиде при тях без предупреждение. Донесе супа. Дъщеря ѝ се изненада, зетят се стъписа.
Само за малко съм каза Даниела. Ще помогна.
Поседи с децата, докато дъщеря ѝ поспеше. Тръгна си тихо, без нито дума за това колко им е тежко и как трябва да живеят.
След седмица мина пак. И още една седмица по-късно отново.
Все още виждаше недостатъците на зетя си. Но забелязваше и друго вече: как внимателно прегръща по-малкия, как вечер завива дъщеря ѝ с одеяло, уж незабелязано.
Един ден не издържа и го попита в кухнята:
Трудно ли ти е сега?
Той се изненада, сякаш никой досега не го бе питал това.
Трудно ми е призна след пауза. Много.
И нищо повече. Но от този миг напрежението помежду им се стопи.
Даниела разбра: чакала е от него едно да се промени. А трябвало е да почне от себе си.
Спря да обсъжда зетя с дъщеря си. Когато тя се оплакваше, вече не казваше: “Казвах ти”. Просто слушаше. Понякога взимаше децата, за да ѝ даде почивка. Понякога звънеше на зетя и питаше как е. Не беше лесно. Много по-лесно беше да се дразни.
Но постепенно у дома стана по-тихо. Не по-прекрасно, не идеално просто по-тихо. Без вечната схватка.
Един ден дъщеря ѝ каза:
Мамо, благодаря, че вече си с нас, а не срещу нас.
Даниела дълго мисли над тези думи.
Разбра нещо просто: помирението не идва когато някой признае вина. То идва, когато някой първи спре да води битка.
Още искаше зет ѝ да бъде по-внимателен. Това желание не изчезна.
Но до него се бе настанило друго, по-важно: да има спокойствие в семейството.
Всеки път, когато старите чувства на гняв, недоволство, желание да каже нещо остро се появяваха, тя се питаше:
Искам да съм права ли или искам на тях да им е по-леко?
Почти винаги отговорът я водеше към правилните действия.
Животът не е състезание по това кой ще е по-прав, а по това кой ще намери сили да обича и безусловно да подкрепя близките си именно в трудните моменти.






