Трябва ли да се жертваме за чуждото удобство: Как отказах да приема гости безплатно и се превърнах в изгнаник

Струва ли си да се жертваш за чуждия комфорт: как отказах да настаня сватовете безплатно в къщата ни на море — и станах изгнаница

Отдавна свикнах, че животът ми не е лесен. Грижи, отговорности, труд — всичко това стана норма, и в тази рутина се изгубих сама. А сега ме наричат сребролюбива, безсърдечна, алчна жена, въпреки че само веднъж отказах да бъда удобна за всички. Искам да споделя историята си — не за да ме осъждате, а за да разберете: зад всяка „отказница“ не стои алчност, а умора, която никой не забелязва.

Нашата къща на морето мнозина смятат за идилия. Просторна, подредена, с градина и уютна беседка. Но малцина знаят с какъв адски труд я изградихме с мъжа ми. Родителите ни оставиха стар, разпадащ се кошар на парцел в Созопол. Повече от десет години с Иван го превърнахме в дом — тухла по тухла, стая по стая, всичко със собствените си ръце, без чужда помощ. Направихме пристройка, заведохме вода, ток, канализация, оформихме двор и издигнахме гостни къщички.

Да, сега имаме малък бизнес. През лятото, когато идва вълната от туристи, даваме под наем всичко — дори собствената си стая. Ние спим в склада, на разклатени легла. Хората плащат не само за нощувка, но и за домашна храна. Аз въртя тенджери от сутрин до вечер, пера чаршафи, сменям постелки, почиствам, настанявам и изпращам гости. До юли вече не помня кога последно спях или ядох нормално.

И въпреки всичко това, не се оплаквам. Защото именно тези летни месеци ни изхранват през останалата част от годината. Даваме почти всичко на дъщеря ни Мария и зетя — те изплащат ипотеката, а ние сме щастливи, че можем да им помогнем поне малко. Вече не сме млади, здравето ни не е силно, но се държим.

А сега — към същината.

Наскоро Мария ми каза, че тя и мъжът ѝ отиват в Гърция. Радост? Е, да. Но добави набързо: „А сватовете ще дойдат при вас през лятото, да си починат на морето. Никога не са успявали да излязат на почивка. Мамо, направи им хубав прием, моля те, само недей да им вземаш пари, те са пенсионери.“ Онемях.

Сватовете? Онези, които дори не се обадиха, когато с Иван лежахме с ковид, а строежът спря? Онези, които на сватбата на Мария доидоха само за час и си тръгнаха? Онези, които осем години не си спомняха за нас, докато не се появи възможността за „безплатно море“?

Погледнах тетрадката с резервации — всичко е запълнено до последния ден. Туристите са резервирали още от януари, дори нашата стая е заета от млади родители с болно дете. Трябваше да се настаним в палатка — буквално. И в този хаос, сред гости, складове, палатки и вечен липсващ сън — къде да настаня двама възрастни хора, на които им трябва комфорт, тишина и внимание?

Нямам нищо против семейството. Но, извинете, това не е почивна станция, а единственият ни начин да оцелеем. Нямаме друг източник на доходи. А и след пандемията туристите намаляха. Тъкмо започваме да се изравняваме, и изведнъж — това.

Казах на Мария, че не мога. Че няма как. Че физически и морано няма да издържа. Върху мен се изсипа ураган от негодувание. Иван се обиди: „Те са наши роднини.“ Зетят упрекна: „Срамно е пред родителите ми.“ Приятели и съседи шепнат: „Надарила се — вече никой не я устройва.“ А Мария… Мария просто млъкна. И разбрах — в очите на всички вече не съм жената, която спасяваше всички, а скъперница стара върколака, обсипана с златни гривни от спечелените през лятото стотинки.

Стоях през нощта на верандата, слушах как шуми морето и плаках. Уморих се да съм добра. Уморих се да давам всичко и само да получавам искИ сега не зная дали да остана твърда и да понасям омразата, или да се прегъна отново, за да угодя на всички, докато самата се разпадам.

Rate article
Трябва ли да се жертваме за чуждото удобство: Как отказах да приема гости безплатно и се превърнах в изгнаник