Мога да ти разкажа за трийсет и две години в един апартамент, но по-лесно е да ти покажа квитанцията.
Жълта хартия, нагъната на четири, с печат на община Пловдив. Данък сгради и такса смет, две вноски годишно, по закон до края на юни и до края на октомври. Аз съм Радка Петрова, шейсет и осем години, пенсия шестстотин и десет лева. Апартаментът на улица „Дунав“, трети етаж, без асансьор, го купихме с мъжа ми през деветдесет и трета, с банков заем, който платихме до последния лев през две хиляди и десета. Той умря две години по-късно. Откопчихме се от банката, но не от общината.
На входната врата има миризма на застояло олио от съседката на втория — тя пържи понички всяка събота сутрин, откакто я помня. В дневната ми тиктака стенен часовник, който изостава с седем минути на месец, аз го нагласям в първия понеделник. По телевизора върви бТВ, новините в седем, винаги едно и също — някой министър обещава нещо за пенсиите. Това е целият ми лукс.
Квитанцията лежеше на масата три месеца. Не защото бях забравила. Защото сумата тази година скочи — общината преоцени имота по новите пазарни цени, апартаментите на „Дунав“ сега се продават два пъти по-скъпо, отколкото преди пет години, заради близостта до новия мол. На хартия аз съм богата жена с ценен имот. В портфейла имам осемдесет лева до двадесето число.
Зет ми Георги, мъжът на дъщеря ми Диляна, държи автокъща за резервни части на изхода за Асеновград. Дойде веднъж, видя квитанцията на масата, взе я, прочете сумата и каза:
— Това е нищо. Платих ли ти я вече? Все едно, ще я платя.
Не я платил. Каза го пред Диляна, пред внучката, после замина с комбито за склада и забрави. Втора вноска пропусна аз сама, защото се надявах, че той ще се сети, а той имаше друго наум — купуваше втори двор в Куклен за новата си мастерская.
Писмото от Националната агенция за приходите дойде през март. Не от общината дори — от НАП, защото неплатените данъци минават към тях за принудително събиране. Лихва за просрочие, обявена разпродажба на имота, ако сумата с лихвите не бъде внесена до определен срок. Дълг от хиляда и триста лева прещипа три години, а глобите за просрочие станали на още шестстотин и двадесет лева отгоре. Апартамент, оценен на сто и десет хиляди евро, тръгнал да изчезва заради хиляда и деветстотин лева, за които никой не намери време.
Седях на кухненската маса с писмото пред себе си. До мен — чаша изстинало кафе и остатък от пухкав кекс, който внучката донесе в неделя и не го доядохме. На радиото вървеше някаква стара песен на Лили Иванова, която мъжът ми обичаше да пуска в колата. Четох писмото втори път — не защото не разбрах първия, а защото исках да проверя дали числото е същото.
Обадих се на Диляна. Тя дойде сама, без Георги, с внучката в количката, защото нямаше с кого да я остави.
— Мама, той каза, че ще уреди.
— Каза го преди осем месеца.
— Знам. Работи по двайсет часа на ден в автокъщата, забравя.
— А аз какво да правя, докато той помни за новия двор в Куклен?
Диляна не отговори. Сложи ръка на бузата на детето, което спеше, и гледа през прозореца онзи блок на отсреща, където мигаше неонът на денонощен магазин.
Отидох сама в общината на другия ден. Чиновничката, жена на моята възраст с очила на нос, ми обясни тихо и без заобикалки: при неплащане над определен период следва публична продажба на имота чрез публичен изпълнител, а остатъкът — ако има такъв — се връща на собственика, но процедурата може да отнеме месеци и човек рискува да остане без дом за този период. Апартамент за хиляда и деветстотин лева дълг. Трийсет и две години в него. Чух как собственият ми глас попита съвсем спокойно:
— А ако платя до петък?
— Тогава процедурата спира.
Петък беше след четири дни.
Нямах хиляда и деветстотин лева. Имах триста на спестовна книжка, отваряна последно за погребението на мъжа ми. Обадих се на Георги направо, без да минавам през дъщеря ми.
— Трябват ми парите за данъка. Веднага.
— Мама Радка, в момента вкарвам пари в новия двор, авансът за наема е…
— Апартаментът отива на публична продажба в петък.
Пауза по телефона. Чуваше се как някой в автокъщата удря с гайковерт по метал.
— Ще видя какво да направя.
„Ще видя“ не е дата. Затворих и погледнах през кухненския прозорец — на двора долу хлапетата играеха футбол с топка, която вече беше изпусната три пъти в канала и извадена мокра. Този двор го знам наизуст, всяка пукнатина в асфалта.
На третия ден, в сряда, звъннах на вратата на Диляна. Отворих с ключа, който имам от нея — тя ми го дала още когато се роди детето, „за всеки случай“. На масата в хола видях папка — светлосин класьор, с надпис на ръка „Куклен — двор“. Вътре — нотариален акт на новото място, разпечатка на банков трансфер от двадесет и две хиляди лева преди две седмици, и квитанция за платен депозит за наем на склад.
Диляна влезе от кухнята с чаша вода в ръка.
— Мама, какво правиш тук?
Показах й папката.
— Той намери двайсет и две хиляди за двора. За хиляда и деветстотин за моя апартамент не намери нищо.
Тя мълчеше. Водата в чашата леко се разклати, когато я остави на масата.
В петък сутринта отидох в „Банка ДСК“ на булевард „Свобода“ с папка документи — нотариалния акт за апартамента, личната си карта, пенсионно удостоверение. Взех кредит за пенсионери, обезпечен с имота, с който винаги се бях заклевала, че никога няма да се обвързвам отново — лихва тежка, но законна, одобрен за два часа заради възрастта ми и ниския риск за банката, защото обезпечението беше самата ми къща. Платих хиляда и деветстотин лева и деветдесет стотинки на касата на НАП в десет и половина сутринта, половин час преди обяд. Касиерката отбелязала платежното и ми подаде разписка — малко квадратно парче хартия, което сложих в чантата до ключовете.
Георги дойде вечерта. Без да се обади предварително, без Диляна, с комбито паркирано накриво пред входа.
— Мама Радка, платих ли вече тая работа?
— Аз платих. С кредит на моето име, на моята възраст, обезпечен с апартамента.
Застана до масата, видя разписката, не каза нищо веднага.
— Защо не изчакахте мен?
— Защото „ще видя“ не е петъчен обяд.
Той седна на стола, на който седеше мъжът ми до смъртта си, и мълчеше дълго. После каза, тихо, почти на себе си:
— Мислех, че имаме време.
— Апартаментът нямаше.
На следващата седмица отидох при нотариус на улица „Иван Вазов“ с внучка на ръце и с Диляна отстрани. Съставихме договор за прехвърляне на идеална част от апартамента — една трета — на Диляна и внучката, срещу гледане и осигуряване на вноските по кредита до изплащането му. Георги няма нищо в тази хартия. Нотариусът попита дали съпругът на дъщеря ми трябва да присъства като заинтересована страна. Казах, че не.
Разписката от НАП я залепих с тиксо на хладилника, до рисунка на внучката — слънце с крива усмивка. Всяка сутрин я виждам, докато чакам кафеварката. Квитанцията за следващата вноска вече не лежи три месеца на масата — лежи два дни, после отива в чантата, после в банката. Апартаментът на „Дунав“, трети етаж, без асансьор, стои и ще стои, докато аз самата плащам рентата си — не на съпруг, не на зет, а на община Пловдив, навреме, със собствените си осемдесет лева до двадесето число и с кредит, който ще затворя до седемдесет и втората си година.






