Той дойде… защото обича
Петко се премести в село Горски дол от съседния район. Първо се настани в старена къщичка, оставена му от далечна роднина — временно, докато строи собствен дом. И ето една вечер, когато завършваше последните дъски на верандата, забеляза я — стройна, изчистена, жена с градски видимост, която върна от спирката. Лидия. Така се казваше съседката му.
— Красота… и каква стойка — помисли си той. — Истинска жена.
След няколко дни я срещна пред селския магазин. Не се замисли дълго:
— Ти си Лидия, попитах у съседите. Аз съм Петко. Да се запознаем ли?
Тя се изчерви, но сърцето й светна — такъв мъж обърна внимание точно на нея! Петко не отстъпи, и така започнаха да се виждат. А след година той й подаде кутийка с пръстен…
…Минаха много години. Сега Лидия е на петдесет и осем, а Петко — с три години по-млад. Живеят сами в топла къща с нова веранда. Синът им е вече възрастен, отдавна се преместил в друг край и се грижи за своето семейство. Имат и малка внучка — петгодишната Радослава, единствена и обожавана.
Лидия очакваше Петко да се върне от работа. Той беше на полето — пролетната сеитба приключваше. Тя сготви таратор, сложи масата и се замисли пред прозореца:
— Нещо закъснява моят Петко… Обеща, че днес ще свършат.
Седейки пред прозореца, потъна в спомени. Детството й беше тежко. Родена в многодетно семейство — шест деца, тя беше най-голямата. Къщичката малка, в нея — родители, дядо по бащина линия, и шумна тълпа от деца. Родителите от сутрин до вечер на работа, а Лидия и дядото — по домакинството.
Когато разправяше за това на внучката си, тя не разбираше:
— Бабо, а с какво си играела, ако нямаше играчки?
— С каквото намеря, Радославка… камъчета, клончета, парцалички…
Не продължаваше да разказва — още беше рано внучката да разбере всичко.
Бащата на Лидия беше столар — златни ръки, често го наемаха. Плащаха му добре, но вечер на масата трябваше да има ракия. Идваше весел, майка й мърмореше, но той не обиждаше децата, напротив — беше мил.
Коледни дървчета вкъщи не слагаха. Първото украсено дърво, което Лидия видя, бе в училището. Там беше наистина весело и вълшебно.
Когато баща й почина, Лидия беше само на девет. След два месеца не остана и дядото. Майка й остана сама с шестте деца. Съседите помогнаха за погребението, но живот стана нечовешки труден.
— Мамо, как ще живеем сега? — прошепна Лидия.
— Не знам, щерко… Но ще живеем. Къде ще ходим?
Детството свърши. Лидия стана пазителка на малките, готвеше, чистеше, хранеше ги. Мечтите за приятелки, игри — забравиха се. ТСамо лятото малко улесняваше — къщата, градината, макар и тежко, бяха познати и успокояващи.