Тя промени внуците си за стар куче, а после мълчаливо погреба вината си
— Дарина, махни си младенца! Той изнервя моя беден Бенко! — прошипа раздразнено Люба Иванова, посочвайки към окосмяното куче, което лежеше върху дивана. — Казах ти ясно: вземи си дяволчето веднага!
Дарина, пребледняла, отведе малкия Борис настрана и прошепна: „Прости, зайче.“
От спалнята излезе Борис-старши, уморено потърквайки слепоочията си:
— Какво пак стана? С виковете си не ми давате да работя!
— О, работа му пречат! — усмихна саркастично майка му. — А моят Бенко междувременно си живее последните дни, а вие тука с пързалките и пелените! Стига! Живейте си отделно! Не смятате да стоите вечно на гърба ми, нали?
— Мамо, защо така? Ние не те теглим! Купувам храна, Дарина върши всичко по дома…
— Не ме интересува! Аз си изживях живота, а вие си гледайте своя! Събирайте се. Давам ви три дни!
Борис злобно погледна старото куче и мълчаливо се връща в стаята. Дарина отиде при легенчето, където спеха едногодишните ѝ близнаци, седна до тях и не успя да сдържа сълзите.
— Тръгваме днес, — каза мъжът ѝ, обгръщайки я.
— Но къде, Бори? Нямаме нито пари, нито жилище…
— Никола ми остави ключове, замина на работа. Ще пребиваваме там, а аз ще намеря временна работа. Ще се справим, Дари, обещавам.
Тя само кимна и започна да събира вещите си. На сбогуването Люба Иванова дори не излезе — само извика от кухнята:
— Решихте да си тръгнете? Е, с път!
Но съдбата им подготви съвсем друга пътека. В таксито, което ги отвеждаше при приятели, на пълна скорост се блъсна кола. Борис и децата загинаха мигновено. Дарина оцеля, но беше в тежко състояние в болницата.
Лежа в кома близо два месеца. И едва един мрачен, пронизващ ден мигналите ѝ очи се отвориха. Първото лице, което видя, бе Люба Иванова.
— Дари, слънце мое! Боже, събуди се… — целуваше й ръцете.
— А… коя сте? — прошепна едва чутимо Дарина.
— Мама… — излъга свекърва ѝ, сдържайки трепереца.
Люба Иванова скри трагедията. Каза на лекаря, че паметта на Дарина е изгубена, и помоли да не ѝ разкриват нищо. „Не е време“, реши тя. Дрехите и играчките на децата изхвърли, снимките скри в кутия на върха на шкафа. Искаше да върне всичко назад. Да поправи нещо.
Дарина беше изписана. Вкъщи бавно се възстановяваше. Единственият човек, до когото се чувстваше спокойна, беше масажистът Сашо. С него усмихваше искрено. А Люба Иванова… на нея не се доверяваше, усети нещо чужди, студени в докосването ѝ.
Един ден Люба Иванова, решавайки да протрива праха, се качи на един стар стол. Подведе я кракът, столът се счупи, а тя си нарани крака. Дарина я заведе в спешното, но документите останаха вкъщи.
Върна се да ги вземе и изведнъж видя на шкафа запрашена кутия. Отвори я. Вътре — снимки. Тя, Борис, близнаците… И всичко се върна. Болката я прободе като игла. Дарина изкрещя.
Втурна се в спешното, стискайки снимките в ръце.
— Кажете ми истината… Къде са децата ми? Къде е Борис?!
Люба Иванова заплака. Първия път искрено. Сълзите на признание, вина, мъка. И мълчанието — като нож в гърдите. Дарина припадна на вратата.
Събудена, изтича от болницата. Под дъжда, под вятъра, сляпо тичаше по улиците. Стигна до моста. Гледаше реката като изход. „Ако скоча… ще е по-лесно. Тишина. Забвение…“
И изведнъж — чьито ръце. Здрави, сигурни. Беше Сашо.
— Дари… Няма да те пусна да паднеш. Плачи. Само не мълчи, не умирай, не се крий. Аз съм тук.
Тя се впусна в гърдите му и плака, както никога досега. А той мълчаше и милваше косите ѝ.
Предстояше им още много — да простят, да се възстановят, да се научат да живеят отново. Но в този миг, сред студения вятър и сивото небе, започна нова глава. Без старото щастие, но с надежда за светлина напред.