“Ти вече не си майка”: как дъщерята предаде жената, която й даде живота
Когато родих Милена, бях на двайсет. Наивно момиче, луда по баща й. Той ме напусна, когато тя беше на няколко месеца. Просто си тръгна. Каза, че не е готов, че животът тепърва започва. Останаха саме аз и тя – без подкрепа, без родители. Майка ми почина рано, а баща ме изостави още като малка.
Работех на две места, живеех в комуналка, а Миленче боледуваше често. Я бягах по лекари, я спях на кушетки в поликлиниката. Нямаше време за себе си. Живеех само за нея. Да си купя рокля – нещо невъобразимо, защото парите трябваше за лекарства. Да изляза на запознанство? Не, никому нямаше да я поверя.
Милена растеше умничка. В училище беше отличничка. Дърпах я на частни уроци, курсове, кръжоци. Плачех, когато не й се получаваше, и празнувах по-силно от нея, когато влезе на медицина със стипендия.
После нещата започнаха да се променят.
На втора година срещна мъж – Влади. С десет години по-голям, разведен, с дете. Бях шокирана.
“Миленке, сигурна ли си? Той не е за теб.”
“Не се меси в живота ми! Вече не съм дете!” – изкрещя тогава.
С всеки месец тя се отдалечаваше все повече. Влади беше перфектен в нейните очи. Винаги имаше някой “виновен” – бившата му жена, шефът, завистливите съседи… А аз? Аз бях злата майка, която я контролира цял живот. Той й го повтаряше.
Опитах да мълча. Но един ден не издържах:
“Той те използва. Дави те. Това не е любов.”
“Завиждаш ми! Никога не си имала такъв мъж, затова си ядосана!”
Болко беше.
След година тя ме уведоми – женят се и се мести при него. Помогнах й да събере вещите, купих й одеяло, кухненски съдове. А когато се сбогувахме, дори не ме прегърна.
“Не се преструвай, че ти е трудно. Винаги си искала да ме нямаш”, прошепна.
И си тръгна.
След сватбата я виждах рядко. Аз звънех. Писах. Отговорите ставаха по-кратки. После ме блокира.
От обща позната разбрах, че Влади я беше убедил – аз бях “отровна”, “токсична”, виновна за всички й неуспехи.
Минаха две години. Срещнах я случайно в супермаркета. Беше с него. Уморена, с празни очи.
“Миленке, щерко…” – приближих се.
“Не ми се приближавай”, прошепта. “Ти вече не си майка ми.”
И си тръгна.
Стоях между рафтовете със зърнени храни и усещах как цялото ми тяло трепери. Как всички тези години – безсънните нощи, тревогите, болниците, неизядените вечери – се стопяват. Сякаш ме бяха изтрили от живота й като ненужен черноват лист.
И не знам дали ще се върне. Дали ще си спомни как стоях до леглото й, когато беше болна. Как се лишавах от всичко, за да й купя учебник. Как отказвах от себе си, за да има тя бъдеще.
Зная само едно: аз съм й майка. И дори тя да отрича това, няма да промени истината. Ще я обичам дори оттук – от мястото, където вече не боли.