Казаха ѝ направо в очите: Не искаме снаха беднячка!
На 57 години съм, нямам семейство и деца, но искам да дам съвет на всички родители – не се намесвайте в живота на дъщерите и синовете си, не ги карайте да живеят по вашите правила, защото не е сигурно дали това, което прави щастливи вас, ще направи щастливи и тях.
Аз съм живият пример как в стремежа си да ми осигурят най-доброто, майка ми и баща ми ме разделиха с жената, която обичах повече от себе си.
Иванка беше от бедно семейство, а родителите ми имаха наследствени ниви и имоти и се великичаха.
Когато я заведох да им я представя, тя бе прогонена с думите, че снаха беднячка не желаят да видят. И тя си отиде – обидена, но горда.
Отказа да заминем някъде далеч сами двамата.
Каза ми, че рано или късно нашите ще направят всичко възможно да ни разделят.
Омъжи се за свой съсед – и той като нея нямаше нищо.
Двамата обаче се трудеха усърдно и си построиха къща в края на града.
Имаха три деца и колкото пъти я срещнех на улицата, винаги беше усмихната и изглеждаше доволна.
Един ден я попитах дали обича съпруга си.
Отговори ми, че е осъзнала, че най-важни за семейството са стабилността и разбирателството между съпрузите. Ако тези липсват, любовта сама по себе си не е достатъчна.
Не бях съгласен с нея, но не можах да споря, защото се чувствах предаден.
Не успях да прежаля Иванка и не се ожених.
Не си представях живот с жена и деца без любов.
Родителите ми се опитваха да ме сватосват с момичета, които те смятаха за подходящи, но им отказвах.
Накрая се примириха и започнаха да ме молят да си намеря жена по мой вкус, за да продължа рода.
Аз обаче не желаех друга освен Иванка. Но тя отдавна бе уредила живота си и аз нямах място в него.
Родителите ми остаряха и починаха един по един.
Останах сам в голямата ни триетажна къща.
Все по-рядко се виждам с приятели, защото те се грижат за внуци и нямат време за мен. И аз ги избягвам.
Радвам се на щастието им, но и ме боли от него.
През уикендите прекарвам времето си, ремонтирайки детски площадки в града.
Понякога дори помагам в дворовете на детски градини.
Правя го напълно доброволно и безкористно, защото не ми трябват пари. Така правя щастливи децата и внуците на другите.
Продадох всички ниви и имоти от родителите си.
С парите направих дарения на няколко училища и домове за изоставени деца.
Един приятел ме попита защо не дарявам на старчески дом. Но аз не искам.
Колкото и жестоко да звучи, така се отплащам на родителите ми, заради които останах сам.
Бъдещето е в децата, нали?
Малките имат нужда от подкрепа и добър старт в живота.
А когато ме няма вече, къщата ще отиде на училището, което съм завършил.
Ако искат, да я използват за нещо добро, ако не – да я продадат.
Важно е да служи за добро дело!
