Тя никога не беше сама. Една обикновена българска зимна история Сънуваше се мрачно, късно зимно утро в софийския квартал. Чистачите стържеха усилено сняг във вътрешния двор. Вратата на входа постоянно се тряскаше от тръгващите за работа съседи. Котаракът Мърльо седеше на перваза на прозореца на шестия етаж и наблюдаваше сцената отвисоко. В предишния си живот Мърльо беше счетоводител: интересуваха го само числа и пари, за друго не му пукаше. Сега обаче беше прозрял, че в живота има далеч по-важни неща. Сега знаеше, че няма нищо по-скъпо от топлия човешки поглед, от сърдечността и от покрива над главата. Останалото ще се нареди. Мърльо се обърна — на стария разтегателен диван спеше баба Данчето, неговата спасителка. Котът слезе от перваза и се мушна в краката ѝ, на ръба на възглавницата, като се сгуши меко с топлата си козина до главата ѝ. Мърльо знаеше, че всяка сутрин на баба Данчето ѝ боли главата, и се стараеше да помогне, както може. — Мърльо, голям си ми лечител — промърмори бабата, щом усети топлината му. — Пак ми махна болката, браво на теб, ей, как го правиш само! Котаракът важно помръдна с лапа, сякаш казва: „За мен това е фасулска работа. И друго мога!“ Но тъкмо тогава откъм коридора се разнесе ръмжене — бе се обадила ревността на кучето Рекс. Рекс беше верен приятел на баба Данчето от много години. Винаги щом чуеше чужди стъпки, лаеше гръмогласно — да се знае, че баба Данчето е под сигурна охрана. И тъкмо затова считаше себе си за господаря на дома. „Я да видим какъв е бил преди? Бригадир ли, милиционер? Много е гласовит,“ — мислеше си Мърльо, гледайки Рекс. — „Ама, нейсе, нека си лае! Може и наистина по-сигурно да е с него.“ — Ох, мои милички, какво щях да правя без вас! — промърмори баба Данчето, изправяйки се. — Сега ще ви нахраня, после излизаме да се поразтъпчем. Ако тия дни дадат пенсия — ще купя и пиле. Думата „пиле“ предизвика всеобщо ликуване. Котът започна да меси дивана с лапи, силно мъркайки, а с голямата си глава нежно побутна костеливата ръка на бабата. — Ах, специалист си ми ти, и думите разбираш! — умилена каза баба Данчето. Кучето излайка радостно, показвайки, че и то всичко е схванало, и допря голям, влажен нос в коленете ѝ. „Ех, живи души — с тях вкъщи е по-топло и на сърцето не е тъй самотно,“ — усмихна се старицата наум. „Що ли ме чака, когато си отида — кой знае? Разни ги говорят, а аз дори бих искала да се преродя котка, да ме вземат добри хора. Куче едва ли ще мога да съм — за лаене не ставам, тиха съм. Ама котка — бих била добра, гальовна. Само при добри хора да падна…“ — Ох, аман и от такива мисли! — сепна се баба Данчето. — Виж как понякога старостта напътства човека в чудни размисли… Тя дори не забеляза как котът, засмян в мустаците, хвърли горделив поглед към кучето. „Котка ще иска, а не куче!“, сякаш си каза той. Котът вече умееше да чете мисли — още един неочакван бонус. Ето така се живее на старини в българския дом.

Знаеш ли, ще ти разкажа една уж простичка история, ама много топла.

Беше късна зимна утрин, още беше тъмно навън, а снегът във вътрешния двор хруптеше под лопатите на чистачите. Вратата на входа все хлопваше, хората излитаха на работа, забързани, кой с чанта, кой с кофичка с мляко.

На прозореца, на шестия етаж, седеше котаракът Миткогледаше света отвисоко и попиваше всичко с огромните си зелени очи. В предишния си живот Митко сигурно беше счетоводителдруго наум освен стотинки нямаше, все смяташе и трупаше. Ама сега бе разбрал, че това не е най-важното.

Научил бе колко значи една добра дума, топлия поглед, че да си имаш покрив, е по-ценно и от най-дебелия портфейл. Парите ще дойдат, ако трябва, ама тези неща не се купуват с левове.

Котаракът се обърна и видя на стария диван поспиваше баба Надка, неговата спасителка. Слезе от перваза и се мушна при нея в краката, подряма топъл и мек до главата ѝ, да ѝ е уютно.

Митко знаеше всяка сутрин баба Надка я мъчи главоболие. И както може, се старае да ѝ помогне. Това му стана най-важната задача.

– Митко, ти си ми истински доктор, – усмихнато продума тя като отвори очи, усетила топлата животинка, – пак ми махна болката, ама как го правиш, ей!

Котаракът леко замаха с лапа, едва ли не да каже: За мен това си е нищо, мога и по-големи чудеса!

И точно тогава се чу глухо сумтене откъм коридора беше Захар, кучето. Ядоса се малко, уж се пошегува, ама взе на сериозно да пази мястото си. Захарчо пазеше баба Надка от години, винаги лаеше силно на чуждите, познаваше всеки шум.

Е, и Митко си мислеше: Тоя Захар, едно време сигурно беше някой началник, или полицай, нищо чудно все се кара и ред кара! Ама нали си е куче, нека лае решил, че така къщата е по-защитена.

– Ех, мои милички, какво ли бих правила без вас, усмихната, макар и с малко усилия, баба Надка стана от дивана е, сега ще ви нахраня, после ще излезем да се проветрим.

Ако идната седмица взема пенсията, ще ви взема и пиле!

При думата пиле всички изведнъж се оживиха. Митко заподскача по дивана, почна да меси с лапите и да мърка толкова силно, че старческата ѝ ръка цялата затрепера от радост.

– Айде бе, мой тарикат, ти май разбираш всичко, прошепна баба Надка и го погали. Захар също излаза, гласно се обади и притисна мокрия си нос в коляното ѝ.

“Ах, как топли душичките вкъщи, не ти е толкова самотно, ти е уютно, мислеше си тя с лека усмивка.”

“Ама като си замина, какво ли ще стане? Едни говорят едно, други друго, кое е вярното, кой знае Ако можех да избирам, бих била котка, да ме приютят добри хора. С куче трудно ще устискам няма да мога да лаея, не съм толкова шумна. Ама котка щях да бъда добра кротка, топла. Само да попадна при хора, дето ще ме обичат.”

– Ай стига такива чудесии, Направо човек се смее на себе си, засмя се на глас баба Надка, ей на какво води старостта!

И неусетно котаракът Митко се усмихна в мустачките си, погледна към Захар уж с тайна гордост, че баба Надка иска да бъде котка, не куче.

Митко вече умееше да разчита мисли, това си беше бонусът от сегашния му живот.

Ай така, до къде я докарахме а не сме самотни, щом обич има.

Rate article
Тя никога не беше сама. Една обикновена българска зимна история Сънуваше се мрачно, късно зимно утро в софийския квартал. Чистачите стържеха усилено сняг във вътрешния двор. Вратата на входа постоянно се тряскаше от тръгващите за работа съседи. Котаракът Мърльо седеше на перваза на прозореца на шестия етаж и наблюдаваше сцената отвисоко. В предишния си живот Мърльо беше счетоводител: интересуваха го само числа и пари, за друго не му пукаше. Сега обаче беше прозрял, че в живота има далеч по-важни неща. Сега знаеше, че няма нищо по-скъпо от топлия човешки поглед, от сърдечността и от покрива над главата. Останалото ще се нареди. Мърльо се обърна — на стария разтегателен диван спеше баба Данчето, неговата спасителка. Котът слезе от перваза и се мушна в краката ѝ, на ръба на възглавницата, като се сгуши меко с топлата си козина до главата ѝ. Мърльо знаеше, че всяка сутрин на баба Данчето ѝ боли главата, и се стараеше да помогне, както може. — Мърльо, голям си ми лечител — промърмори бабата, щом усети топлината му. — Пак ми махна болката, браво на теб, ей, как го правиш само! Котаракът важно помръдна с лапа, сякаш казва: „За мен това е фасулска работа. И друго мога!“ Но тъкмо тогава откъм коридора се разнесе ръмжене — бе се обадила ревността на кучето Рекс. Рекс беше верен приятел на баба Данчето от много години. Винаги щом чуеше чужди стъпки, лаеше гръмогласно — да се знае, че баба Данчето е под сигурна охрана. И тъкмо затова считаше себе си за господаря на дома. „Я да видим какъв е бил преди? Бригадир ли, милиционер? Много е гласовит,“ — мислеше си Мърльо, гледайки Рекс. — „Ама, нейсе, нека си лае! Може и наистина по-сигурно да е с него.“ — Ох, мои милички, какво щях да правя без вас! — промърмори баба Данчето, изправяйки се. — Сега ще ви нахраня, после излизаме да се поразтъпчем. Ако тия дни дадат пенсия — ще купя и пиле. Думата „пиле“ предизвика всеобщо ликуване. Котът започна да меси дивана с лапи, силно мъркайки, а с голямата си глава нежно побутна костеливата ръка на бабата. — Ах, специалист си ми ти, и думите разбираш! — умилена каза баба Данчето. Кучето излайка радостно, показвайки, че и то всичко е схванало, и допря голям, влажен нос в коленете ѝ. „Ех, живи души — с тях вкъщи е по-топло и на сърцето не е тъй самотно,“ — усмихна се старицата наум. „Що ли ме чака, когато си отида — кой знае? Разни ги говорят, а аз дори бих искала да се преродя котка, да ме вземат добри хора. Куче едва ли ще мога да съм — за лаене не ставам, тиха съм. Ама котка — бих била добра, гальовна. Само при добри хора да падна…“ — Ох, аман и от такива мисли! — сепна се баба Данчето. — Виж как понякога старостта напътства човека в чудни размисли… Тя дори не забеляза как котът, засмян в мустаците, хвърли горделив поглед към кучето. „Котка ще иска, а не куче!“, сякаш си каза той. Котът вече умееше да чете мисли — още един неочакван бонус. Ето така се живее на старини в българския дом.