Тишина отвъд прозореца

Тишина навън

За пръв път от години гласът й проби през мълчанието. Беше слаб, почти непознат, като ехо от далечно минало:

— Добро утро.

Думите трепереха, сякаш се страхуваха да нарушат крехкия мир. Принадлежаха на друг живот — този, в който сутрин се чуваше детски смях, хлопаше капака на тенджерата и малки ръчички я дърпаха към прозореца, за да покажат как грахът в стара бурканка се протяга към слънцето.

Здравка отвори очи в полумрака. Таванът над нея беше сив, като избегнало небе над черноморското градче. Стаята беше топла, но студен вятър лениво раздвижваше пердето — тя отново беше забравила да затвори прозореца. Или го беше оставила умишлено отворен, сякаш очакваше отвън да долови познат глас. Или стъпки. Или тракване на вратата. Лежеше, гледайки тавана, опитвайки се да намери отговора в пукнатините — как да излезе от тази празнота. Гладът я бодеше в стомаха. Тогава се надигна, заслуша се: апартаментът дишаше самота, упорито и тихо, сякаш тя беше станала част от него още преди самата нея.

В кухнята всичко беше замразено във времето. Чашата с кофен оттенък стоеше на перваза като ням свидетел за вчерашния ден. На дъската лежеше половин круша, потъмняла, забравена — Здравка не можеше да си спомни кога беше започнала да я реже, но помнеше как замръзна, сякаш в този момент нещо вътре се беше скъсало. На хладилника — снимка: момче на шест години, в ярък пиратски костюм, усмихва се така, че сякаш ще проговаря, а очите му искрят като море под слънце.

Две години не беше пипала снимката. Пръстите й се протягаха — и спираха, сякаш се страхуваха да изтрият усмивката му. Снимката се държеше на магнит от местната аптека — горчива ирония. Тогава бяха отишли да проверяват зрението му: той казваше, че буквите в книжката „подскачат“. А свърши се не с болница. Не с диагноза. Свърши се с път, който няма на картите и не може да се проследи в приложение.

До вратата стояха неговите маратонки. Малки, с изтъркани връзки. Прахът беше се натрупал върху тях като тънък слой време. Можеха да изглеждат като излишен боклук, но за нея бяха реликви. Минаваше покрай тях, затаяйки дъх, сякаш погледът й можеше да наруши крехкия баланс на сутринта й. Искаше да ги махне — но не можеше. Просто обувки, парче плат и гума. Но в тях — цяла вселена. Сякаш някой можеше да се върне и да попита: „Мамо, къде са маратонките ми?“ И тя трябваше да е готова — не за него, а за себе си.

Здравка си запари чай. Без захар, без мед — просто гореща вода с черен чай. Водата горчеше, сякаж беше попила мислите й. Отвън градчето живееше своя живот — безразлично, като море след бурна, където на дъното все още царува хаос, а повърхността е спокойна. В нея всичко беше замръзнало, сякаш някой беше извадил щепсела, и само редки спомени поддържаха слабия светлинен проблясък.

Някога преподаваше литература в местното училище. Обичаше Достоевски — не заради трагизма, а заради истината. За умението му да открива живот в най-тъмните кътчета. За паузите, в които се криеше всичко, което не може да се каже на глас. След загубата си подаде оставка. Взе отпуск и не се завърна. Първо не можеше. После не виждаше смисъл.

Миналото лято приятелка я покани в група за подкрепа. Здравка отиде три пъти. Помнеше студената зала с бели стени, миризмата на евтин кафе от автомата, който заглушаваше всичко — дори слабия аромат на чужди колони, дори собствените й мисли. Помнеше жената в синьо пуловерче, загубила дъщеря си, която говореше с измучена усмивка, сякаш се извиняваше за своята скръб. И младежа с якето, който мълчеше, мъчещ ремъка на раницата, сякаш искаше да изчезне в нея. Никой не крещеше, но въздухът трепереше като тънък филм над огън. Здравка си тръгна — болката й изглеждаше „неправилна“. Сякаш не заслужаваше място сред другите скърби. Сякаж беше изгубила нещо, което никой освен нея не виждаше.

Пишеше писма. Незаписани, скрити в папка на компютъра с името „Чернови“. Пишеше до него. „Ти вече щеше да си във втори клас… Сигурно ненавиждаше овесените ядки. Щяхме да спорим сутрин. Щях да ти връзвам обувките, ако не се беше научил. А ти — моят пират. Моят смях в требва. Моето „мамо, виж, кораб!“. Моето…“ Понякога прекъсваше изречението по средата. Точка. И мълчание. Без продължение, без поправки. Само дъх зад екрана и празнотата отвъд.

Днес гласът й звучеше различно. Без отчаяние, без копнеж — с уморена, но твърда решителност. Сякаш нещо вътре се беше напукнало, а през пукнатината се беше промъкнала светлина.

Здравка изведнъж поиска да излезе. Да се разходи по кейа. Без цел. Само да диша. Тялото, вкочанясло от години болка, си спомни как да се движи. Нахлузи палто, обу си обувките, замръзна на прага. Подът скърцаше, часовникът туптеше, като пулс на дома. После се приближи до хладилника. Свали снимСтъпките й се губеха в утрешния здрач, а сърцето й, макар и наранено, отново започна да бие.

Rate article
Тишина отвъд прозореца