Ти с това своето влюбване изтласка от университетa! Пратихме те да учиш, а не да се ожениш! Тъй като ни липсваше селска девойка в семейството, се ядоса бащата. Топлата му любов към сина решиха да я охладят с раздалечаване. По искане на бащата, Виктор тръгна в служба.
Виктория събираше къщата. Смени стени от тапети, замени завесите, подреди полиците на антресолите. Обичаше реда, а когато бил подреден, и душата й била спокойна.
В найдалечния ъгъл намери кутия с писма от Виктор. Колко дълго не я отваряше! Забрави се за почистването. Прочете едно писмо, после второ, трето
Вика и Виктор се запознаха в Софийския политехнически институт. Виктор беше градски, а Вика от село.
Тя омагьоса младия с дълга черна коса, очи, които блестяха като озера, и изтънчена фигура.
Виктор и Вика започнаха да се виждат. За тихата и срамежлива Вика шумният Викор беше като ураган. Всеки ден измисляше нещо ново, за да спечели сърцето й. Поставяше цветя пред вратата на общожитейската й стая, минаваше нощем пред прозореца, за да ѝ желае лека нощ. Стаята била на първия етаж.
Гласните студентски партита, разходките и целувките първата година от обучението премина като миг. Те бяха винаги заедно.
Но се случи така, че Викор остави учението. От самото начало не го интересуваше тежкият камък на науката, а тук беше такава любов! Отписаха го от института. Това не го разстрои.
Ще намеря работа, по-късно ще продължа в заочно обучение. А междувременно ще мога да се оженя за теб, радост моя, обясни той на Виктория.
Виктор се нае в металургичен комбинат и извести родителите, че иска брак. Родителите на Вика малко знаеха за него; тя няколко пъти ги посещаваше.
Той си представяше, че семействата ще приемат новината без сърдечни съпротивления. Баща му и майка му мечтаеха да съчетаят сина с дъщерята на приятелите си. Но нито Викор, нито дъщерята Зина желаеха да изпълнят тези надежди.
Виктор вярваше, че ще убеди родителите, ще им разкаже за любовта си към Вика и те ще разберат, че без нея той не може да живее.
Но очакванията се сриваха. Семейството не го схвана, реакцията им беше тежка.
Ти с тази любов изтласка от института! Пратихме те да учиш, а не да се жениш! Трябваше ни селска девойка в къщата, се ядоса бащата.
Топлата му привързаност към сина решиха да я охладят с раздалечаване. По молба на бащата, Викор отиде на война.
Вика тъгуваше без любимия. Единственото, което ѝ даваше сила, бяха писмата, които Викор ѝ изпращаше нежни и страстни!
Но едно време кореспонденцията им спря внезапно. Месец, два, половина година без нито един ред. Вика се чувстваше изгубена.
Такова се случва, чувствата в раздалечаване мръзнат. Значи това не беше любов, а само възхищение, успокояваше я състудентът Сашко.
Сашко беше приятел и на двамата. Вика тогава не знаеше, че Сашко е признал на приятеля си колко я обожава и че сега е нейният приятел. Той помоли Викор да не тревожи Вика с писмата, защото се канеха да се женят.
Вика се примири, се върна към учебните задължения и започна да се среща с приятели. Сашко винаги беше близо. Той отдавна беше влюбен в нея, а раздалечаването, което подредил, му даде шанс да се приближи.
Грижата и любовта, с които я обгръщаше Сашко, бяха искрени.
Нека поне Сашко бъде щастлив, помисли момичето и се съгласи с предложението му.
Викторови писма Вика искаше да изхвърли, но ръката ѝ не се вдигна. Постави ги в кутия и ги скри далеч.
Вика започна нов живот.
А родителите на Викор бързо съобщиха, че Вика се ожени за Сашко.
И полетя времето.
Десетилетие друга ера. Вика и Викор живееха в един и същи град, но водеха паралелни животи, които никога не се пресичаха.
Вика чуваше шепа, че Викор се оженил. Не с Зина, а с някоя друга. Със съпругата му имало син.
Но тихият и спокоен живот на Вика не й носеше радост. Със Сашко имаше две дъщери. Грижата за тях и работата станаха смисълът ѝ. Няма време за душевни тревоги.
Тежко носеха всяка своя тежка натоварка без радост и забравиха, че животът може да бъде ярък и щастлив.
Минали са 35 години.
Семейството на Вика се разпадна. Каквото и да се опитваше, отношенията без любов не устояха. Съпругът усещаше, че тя никога не успя да го обича. Той имаше гадже. Дъщерите пораскоха, създадоха свои семейства и повече нищо не ги свързваше.
След раздялата съпругът призна на Виктория как уреди раздалечаването ѝ от Викор.
И у Викор също семейството се разпадна, той остана сам.
Вика прочете последното писмо. Плачеше и се усмихваше едновременно. Тогава разбра, че отчайващо иска да разбере къде е сега Викор, как му е станало, да го види лице в лице.
Тя реши да изпрати писмо до старият му адрес, надявайки се, че някой от роднините му ще го предаде. Виктория винаги бе решителна. Точно там, в същия ден, написа писмото и покани Викор на кафе пред къщата си. Без колебание сложи писмото в найблизката пощенска кутия.
На следващия ден се упря: Защо съм толкова неразумна?
Викор, връщайки се у дома, погледна пощенската кутия. Писмо? Рядкост в нашето време писмо. Видя името на пликa и не повярва на очите си. Прочете писмото и времето се върна назад.
В договореното време влезе в кафето. Сърцето му трептеше. В залата беше празно, единствено едно масиче бе заето.
Вика, прошепна почти шепнешком Викор.
Да, се обърна тя и го погледна в очите.
Тя имаше същия поглед, който той помнеше всички тези години. Тя беше тя, неговата Вика. След това говориха, плачеха и се смяха.
От кафето излязоха, държейки се за ръце, за да не се разделят повече.
P.S.
От момента на срещата им измина почти пет години. Виктория и Викор живеят в хармония, всеки ден ги счита за щастлив.
Истинската любов не изчезва без следа. Сега са убедени в това напълно.






