Ти си моят свят
Борис и Славка живеели в един блок, в един вход, на четвъртия етаж. Борис току-що започна четвърти клас и се смяташе за достатъчно голям, за да му поверяват грижата за петгодишната Славка, която живееше в апартамента срещу. Майка ѝ беше хирург и често я извикваха през уикендите при спешни случаи.
Борис се отнасяше със Славка като истински голям: хранеше я, защитаваше, наказваше я, когато заслужаваше. А тя му се подчиняваше безпрекословно, вървеше зад него като сянка, гледайки го с големите си черни очи.
Един път Славка се разболя от ангина. Къде ли се измързели в юни? Борис трябваше да стои до нея цели дни. Приятелите му вече знаеха къде да го търсят. Обадиха се в апартамента на Славка, за да го викнат да играят футбол.
— Не мога. Със Славка трябва да съм, — отговори сериозно Борис.
— Вземи я със себе си, ще ни бъде запалка, — предложи Георги.
— Има ангина, висока температура. Не може. Играйте без мене днес.
— Как без тебе? Кой ще стои на вратата? — възмути се разочарованият Петър.
— Стойте поред в голмата, — предложи Борис, гледайки нацупените им лица.
— Не, няма да е същото. Тогава и ние няма да ходим.
— Добре, влизайте, — въздъхна Борис и ги пусна да влязат.
Славка, увита в шал около врата, седеше на дивана и разглеждаше картинки в книжката. Когато видя момчетата, се зарадва.
— Това са моите приятели — Петър и Георги. — Борис ги запозна. — Ще останат с нас, нямаш ли нещо против?
— Прочетете ми книжката, — с детска непосредственност Славка им подаде книгата.
— А да си направим къщичка! — Петър погледна кръглата маса в средата на стаята.
— Как? Трябват ни клони и слама, а нямаме, — очите на Славка блеснаха от треска или от радост.
— Слама не ни трябва. Можем ли да свалим покривалото от дивана? — попита Петър. — Ще го сложим върху масата и ще стане шатра.
Но едно покривало не стигаше. Славка каза на Борис къде има плед в шкафа. Скоро всички четири се напъхаха под масата. В импровизираната къщичка беше тясно, задушно, тъмно и ужасно вълнуващо.
— А да разказваме страшни истории, — предложи Георги. — Дядо ми се бие във войната.
— Е, и? За войната е скучно, — каза Петър.
— Знаеш ли колко ордена има? Безброй, — хвалеше се Георги. — Доставяше хляб във Велико Търново през трудните времена.
— Омръзна ми за войната. Скучно е, — протегна разочарованият Петър.
— Не знаеш, а говориш. Дядо разказваше, че през блокадата хората ядяли не само котки и кучета, но и собствените си близки. Отрязвали по парченце и варили чорба. А хлябът правели от дървени стърготини, — не се спираше Георги.
— Фу. Хората не се ядат, — сви се Славка, притисната до Борис.
— А аз знам много страшни истории за черния човек, — радостно каза Петър. — В лагера миналата година разказвахме за него нощем. Кошмар.
Славка замръзна. Самата дума „черен” ѝ се стори плашеща, осСлед години те се събраха отново, и този път пролетта във Варна беше толкова красива, че дори старите кленове около блока изглеждаха по-млади, докато Борис и Славка се разхождаха ръка за ръка, загубени в спомените за шалаша и страшните истории, които ги превърнаха в неразделни.