Пролетното слънце проникваше в прозорците, мъдреше по оцветените стени. Марина стоеше над котлона, не спреше да смесва боршовете и поглеждаше часовника. Трябваше да се събуди сутринта – обеща на Светозар да готви любимото му ястие. Вчера вечерта той бе мрачен, и тя реши да го утеши.
– Маричке – излезе той от спалнята, с късно престилка и частично разстегнат вратовръз.
– В гардероба, в дясната счелия, гладен вчера – отвърна Марина, без да се откъсва от котлона.
Завръхвал си в привична тишина. Светозар четеше новините по телефона, от време на време примъкваше, а Марина го наблюдаваше как яде. Искаше й се да го попита какво го тревожи, но чакаше. Ако има сериозни проблеми, и сам ще сподели.
– Вкусно, благодаря – допи той кафе и остави чашата на масата. – Чуваш ли, исках да ти кажа… Ето, баща ми идва. Днес. Ще живее да нас малко.
Марина застина с чашка в ръка. Илия Христов? Този ужасен дядо, който на сватбата им се изскоти, че невестата им “е по-ниска на класа” за сина на своя син? Който в продължение на две години не отвори уста и не им пожела нещо?
– Кога идва? – изрече тя, като се мъчеше да говори.
– Първо. Ще го земам от работа, за да живее с нас – Светозар не го среща в очите. – Разбираш, нещо не върви с нея. Каза, че иска да се наспи или две при нас, докато се наясни.
– Една или две? – Прибра чашата и стана от масата. – Светчо, той же… Спомняш ли си как се държи към нас?
– Ще се промени – отвърна без сигурност. – След инфаркта промисна всичко. Не можех да го отказвам, Маричке. Той е баща ми.
– Трябваше да поговорим – започна да събира с подбора. – Старта ми е с важен проект, исках да работя откъм къщата.
– Прости – прегърна я Светозар отзад. – Знам, че трябваше да ти кажа по-напред. Само страх се боя от реакцията ти.
– И добре се боиш – се отскубна тя от обятията му. – Иди, ще закъснееш. Пък вечерта ще поговорим.
Целия ден тя бе объркана. Опитваше се да се фокусира върху работата, но мислите й винаги се връщаха към идването. Илия Христов бе човек от старата школа – бивш въоръжен, свикнал с командирането. След смъртта на майка си той се ожени за жена с години подобрена, и сега изглежда като този брак се разкривява.
Към вечерта Марина изпери цялата къща, смени постелята в гостната стая и приготви омлет. “Нека бъде каквото ми се случи”, – реши тя, разставяйки чиниите.
Звъняна в седем вечерта. Марина въздъхна дълбоко, преди да отключи.
Вратата излезе Светозар и зад него стоеше висок, нежелател човек с военен стояк. В ръка държеше износения си куфар.
– Здравей, Илия Христов – опита се да се усмихне Марина, докато устните й не слушаха.
– Добър вечер, Марина – звучеше гласът му по-дълбоко, отколкото ясно. – Благодаря, че охолите стария.
– Пропуснете – каза тя, като отвори вратата. – Обед е готов.
През вечерта разговорът вел си Светозар. Разказваше за кариерата си, за новата кола, за плановете им за почивка. Илия Христов кимаше и задаваше въпроси, а Марина мълчаливо слагаше храна в чиниите.
– Много вкусно – каза изненадващо той, като се обърна към Марина. – Винаги така си готвела?
– По-натък се научих постепенно – отвърна тя, недоумявайки за комплимента.
– Светлана – ер му небесата да й олекват – мека го готвеше също – въздъхна Илия Христов. – А Светлана разогрева също полуфабрикати. “Не е за жени, – казва, – да стои до котлона”. Нашият български век научи не взима.
Марина се разгледа със Светозар. Той еле забелязано сви рамене.
– Илия Христов, ще ви покажа стаята – каза тя, когато вечерята свърши. – Ето си ванна и телевизор.
И родаусетен човек си влезе в стаята, я преглеждаше внимателно и сложи куфара си поблизо от леглото.
– Добро уютно – каза той, като посегна към столовата. – Уютно. Сякаш е дома.
– Благодаря – почувствала се Марина, как натоварването малко утихна. – Ако нещо не ви харесва, кажете.
Утрото Марина се събуди от звуци в кухнята. Таяк към 6 сутринта. Светозар все още спеше. Накирайки халата си, излезе да види.
В кухнята бе Илия Христов. На котлона водата кипеше, а той, облечен в спортувка, делеше хляба си.
– Доброто утро – каза, като я видя. – Извинете, ако ви смутих. Привикнал съм сутринта да се борем.
– Всичко е добре – посегна към хладилника Марина. – Сега ще приготвя обед.
– Не е утре, вече съм си приготвил бутерброд. А си спите, все още е рано.
Марина още се чудеше, как Илия Христов подрежда остатъците на масата, пърха нивата с количка и чаша.
– На пробягване – каза той, отивайки към вратата. – В парка ви, до нас. Най-вероятно ще се върне след час.
Когато Илия Христов си тръгна, Марина наби Даница.
– Танке – него навярно! Към нас те да да. Всички тези – но ще се промени. Кротък, само няма предпазливи. Даже за подборята си.
– Не веря – се засмя Даница. – Може, че е неговият рохкет? Спомняш ли как се разчепка на сватбата ви? Когато го опипаше, че апартамента ви го имате с кредит, а не с негова помощ?
– Всички тези, всички тези – въздъхна Марина. – Но човек се преобразъм, навярно.
– Или се принуждава. Ще се внимава, подруга.
Вечерта Светозар скърши на работа, а Марина остана си с роднингът й на един. Готвеше си вечеря и той даваше на нея смель.
– Може да си помогна? – попита вдругвал Илия Христов.
– Да, ако си разреждаш овощите за салата – подаде и маса.
Неколко секунди работеха мълчаливо. После роднингият му прокашля.
– Маринка, искам да се извиня пред теб.
Очакваше да падне тояжката й.
– За какво?
– За всичко. За сватбата, за грубостта, за това, че не подкрепях вас. Бях грешно.
Марина еле сложи ложка.
– Да какво се промени, Илио Христов? Защо вдругвал реши…
– Инфаркта – усмихна се той горчиво. – Всичко, когато лежи под капел и не знаеш дали ще те видят. Много неща се повтарят. Разбра, че останал един. Синът не се мълчи, на жената… – сви рамене, – съвсем чужди сме. А можех да игра с внуците, ако не беше така упорит.
Марина не знаеше какво да отвърне. Това наистина й търсеше някакъв по-дълбок й променен Илия Христов.
– Всички имаме грешки – най-накрая каза тя. – Най-важното е да ги признаят.
– Всички тези, може и не във времето, но признаях – Илия Христов сложи нива. – И разбрах, че най-тежко е – Светлана. Казах, че я обичаче, старата. А излезе – само със старица. Всички тези документи, какви са. След като болесте, влачеше вече документи, дарствени цялата си. И после чух как се тикваше по телефона, че “стари и години не протяжат”. Искаш ли?
Марина си представя. Светланица, ярко блондинка, си възраст 45 години, винаги изглеждаше като изпитен човек.
– А какво си следва с апартамента?
– Сигурно нещо – усмихна се Илия Христов. – Всичко наскоро. Не подписах документи. Каза Даница, че отивах на гости на сина си, а аз ще си гледам как се държи. Ако се извини, ще се върна. Ако не – разведу на старостта си.
Вратата се счупи – дошъл Светозар. Видимо Марина и Илия Христов, разговаряха мирно в кухнята, спря вратата.
– Всичко в ред? – тихо попита.
– Всички са добре, синко – Илия Христов му тап. – Мисля, че с твоята жена разбрахме какво си стал. Добра ти има.
Вечерта Илия Христов разказа същата история за Светозар. И тъй съседи, слушаше му, хмуреше, но нищо не каза. След вечеря го отвърна към спалнята.
– Вярваш ли му? – като шепот попита.
– Не знам – честно отвърна Марина. – Но изглежда искрен. И, казах, мога да си представя Светланица като наследен гръб.
– Да уж, – се поклати Светозар. – Всички тези казваше, че към нас не спи случайно. Млада, ефектна – и вдругвал си женена за пълна?
– Помогни й да се оправи с нещата си – реши Марина. – Всички тези, той е твоят баща.
Дните минаха едни след други, и Илия Христов постепенно се превърна в част от къщата. Възникваше сутринта, правеше разкръжка, приготвяше си обед и излизаше на разходка в парка. По дните й помагаше с работата – поправяше нещо, монтираше држила в банята. Вечерите често седяха тримата, гледаха телевизия или просто разговаряха.
Един ден Марина случайно слуша как синът му си говори.
– Папа, не разбирам защо си беше тъй отнеслег към Маринка? – пита Светозар. – Всички тези беше тъй добра.
– Ще ти кажа, синко – звучеше срамен и увлича. – Казах се. Казах се, че тя ще те освободи от мен. Че Светозар няма да е вече мой син. Еществено това е. Само когато и аз се оставите на самия си, разбрах как грешен бях.
Марина плакна, слушайки този разговор. Спомни си за баба си, която винаги казваше: “Кръв не винаги е лоша, баба. Те просто са изненадани и страхливи.”
В неделя към обед дошла Таньо с мъж. Видеше й как Илия Христов помагаше на Марина да накълне на масата, се чудеше с очи.
– Да, и аз първо време не вярвах – шепнеше й Марина. – Но наистина се промени.
След обеда, когато мъжете отидоха гледат футбол, Таньо я отведе настрана.
– Всички тези им някакво изненадано? Квартира или нещо?
– Не, мисля, че да е – поклати си Марина. – Си има триквартирно апартаменто. И старец пенсия, въоръжен.
– Ну, взимай, – недоверчива проточи Таньо. – Не се вижда сигурно.
Через две седмици си Илия Христов трева се чу кулах. Марина отваря вратата и види жена с 45 години, нарядена ефектно, с яркен лакмас.
– Къде мъжът? – веднага попита.
– Вие сигурно си Даница? – предположи Марина. – Можеш влезе, Илия Христов си е у дома.
Даница влезе в квартиранта, удрейки с къс гаки.
– Коля! – възкликна, когато го видеше. – Най-накрая те намерих! Бях адски преследваше!
– Изумително – сухо каза Илия Христов. – А аз си си мисляше, че си радостна, че се освободи.
– Как може така! – Даница изстиска ръцете си. – Бях адски зле! Звънях на всички! Дори в полицията си исках да се пробвам!
– Не лъжеш си, Галя. Знам, че успя да провериш какво си с парите, ми се промени ключалите в апартиранта и не си закрадно документите.
Даница тъкмеше.
– И… просто мислех за нашето имущество.
– За мое имущество, си искаш каза – поправи я Илия Христов. – Ну, честно. Издадох всичко. И така какво си казваше “стар и дълго не протяжат” и плановете за продажбата на моето апартаменто.
Лицето на Даница се изкриви.
– Това не е вярно! Слабо те разбрах!
– Всички тези, точно разбрах. И делницата какво си казваше? – Илия Христов се изправи съвсем. – Напускам! Вземи си нещата и подаръците, които ти дадох. Всичко останало е моето.
– Как смееш! – изпищя Даница. – След всичко, което направих си за теб!
– А какво направи, Дании? – уморен попита Илия Христов. – Сприх си? Не. Съжали си, когато болед ти? Нет отново. Обича си? Очевидно, нет.
Даница коленая се към Марина, която мълчаливо стоеше настрана.
– А, разбрах! Всички тези тя! Злослови си ми против! Реши си да ми гледат парите!
– Не казваш глупости, – я прекъсна я Илия Христов. – Марина е щастлива със сина ми. И, разбрах, че поник повторена във таз същина. Защото тя го обича. Не монетата, нито перспективите, а сии същия. Към мен не си имала.
Даница разбра, че губи, резко се обърна и излезе, като спукна вратата толкова силно, че затрепва ламарината.
– Извини за тъй – Илия Христов виновато се погледна на Марина. – Надявам се това си последен нашия срещане с Дании.
– Всичко в ред – Марина леко се усмихна. – Искаш ли чай?
Вечерта, когато дошъл Светозар, им разказа за Дании.
– Значи, всичко се реши – попита Илия Христов. – Наистина си искаш делнически?
– Да – кимна той. – Ста ще гледа сам това.
– Ти винаги можеш да живее с нас – предложи Марина, като се изненада сама.
– Благодаря ти, внучке – трогнато каза Илия Христов. – Но не искам да ми досаждам. У вас е своя живот. Ще се върна си в апартаменто. Но ще ида на гости, ако позволите.
– Разбира се – Светозар го прегърна. – Винаги си иди с радост.
Через една седмица Илия Христов си пъхна своя куфар. Към вратата го прегърна синът му, после се обърна към Марина.
– Благодаря ти – каза й я тревога. – За това, че си ми прие без минало. За това, че ми даде шанс за учи се. Знам, че многого се учи от вас със Светозар.
– На мен? – се учуди Марина.
– За какво изглежда истинското семейство. Без жала, без дължина. Когато хората просто се обичат.
Когато вратата се затвори, Марина се зъдри към съпруга си.
– Кой би мислил, че всичко ще се обърне тъй – каза тя.
– Да уж – Светозар й върна целувка. – Понякога на хората просто да да времето разбере какво е важно.
Вечерта чу вратичка. Светозар си поде телефон и го подаде на Марина.
– Илия Христов – каза той.
– Марина – тъкмеше гласът му. – Искам да кажа… Чувствам се горд, че със сина си тъй мъжествена жена. И… ако вдругал решите, че имате дете… ще са са съжали.
Марина се вслуша в това на Светозар и се усмихна.
– Всички тези, Илия Христов, си знаем… Тоест, че в половината седмица ще бъдеш майстор.
След кулах вратичката тишината си въръща, после се чуха радостна извика.
– Наистина? Мъж или жена?
– Всички тези не знаем – се засмя Марина. – Но щом разберем, ще ти кажем първият.
После си телефон положи, тя бе сръх.
– Знам, че съм радостна, че твоят баща идна към нас. Даже с този стар куфар.
– И аз радостно – Светозар меко постисна пошката. – Което му предадо дете, че на са с баща. Подходящо е са такъв стар човек.
Над вратичката започна дъжда, но в квартирата бе топло и уютно. Понякога животът прави неочаквани кръговрати, но и че човек са си големи шанси. Важното е да не ги пропуска.