Загадъчната карти
Радо седеше на задното седалце на ко̀лята и гледаше през прозореца. Настроението ѝ беше радостно, също като преди празник – Нова година или рожден ден. Но рожденият ѝ ден беше през декември, а сега беше юли.
На волана седеше строг, плещест мъж. Рада виждаше само неговите подстригани тил и дебелата мужа. Тилът изглеждаше неприятен, противен. Шофьорът гледаше напред и не обръщаше глава, сякаш дебелата му шия не му позволяваше. Младото момиче си помисли, че той не е човек, а робот. Дори се наведе малко, за да погледне лицето му.
— Седни! — рязко каза шофьорът без да се обръща.
И Рада плюсна на седалката. Отново загледа пейзажите извън прозореца — полета, гори, села. Минаха покрай двама велосипедисти — мъж и момче, които я погледнаха през стъклото. Настроението ѝ пак си върна. За първи път пътуваше в друг град, при баба и дядо, които никога не бе виждала.
— Още ли имаме много път? — попита Рада.
— Не — отговори мама отпред.
— Защо никога не сме ходили при баба и дядо?
Майка ѝ отвърна нещо неразбираемо.
— Има ли река там?
— Има. Там има всичко. Стига си приказвала. Ще видиш щом пристигнем. — В гласа на майка ѝ се зачу раздразнение.
Рада замълча. Наскоро майка ѝ започна да се раздразнява от всяка дължина. Всичко започна, когато баща ѝ ги напусна. Събра си вещите и си тръгна.
«Дано бързо да стигнем, — мислеше Рада. — Сигурно сме на починка, щом мама взе толкова много дрехи, дори любимите ми играчки. И учителската чанта. Защо я взе, щом сме на ваканция?» Въпросите бяха много, но не се осмели да ги зададе.
Момичето се облегна на седалката и запя. Започна тихо да пее, изтегляйки една нота след друга…
— Стига вече! Без тебе е тъжно, — изкрещя майка ѝ. Рада замълча и нацупи уши.
Накрая стигнаха в града. Рада отново се лепна за прозореца. Колата спря пред дваетажна тухлена къща.
— Стигнахме. Домът, мили дом, — каза майка ѝ, отваряйки вратата. Гласът ѝ звучаше по-скоро нерадостно.
Къщата бе стара, сива, с два входа. Нямаше двор, нито детски площадки с петнисти пластикови пързалки и люклки, като в тяхния. Само две дървени клупи пред вратите.
Шофьорът извади багажа от багажника и също загледа къщата. Майка ѝ го помоли да почака, взе куфарите и се запъти към входа. Рада забърза след нея. Вратата бе дървена, боядисана с избеляла кафя краска, а не стоманена с код.
— Отвори, — каза майка ѝ раздразнено.
Рада изпърво и отвори скърцащата врата. Изкачиха се на втория етаж. Майка ѝ постави един куфар на бетоновата пода, за да натисне звънцето, но вратата се отвори сама. Рада видя висока, строга жена. Тя не каза нищо, само стоеше и ги гледаше.
Майка ѝ вдигна куфара и влезе вътре. Рада последва и веднага се притиска до нея. Още разбра, че вратата бе отворена от баба ѝ.
— Е, какво стоиш? Влизай вътре, — каза бабата не много приветливо. Рада не помръдна. Сякаш беше залепена за майка си. От стаята излезе висок, сив мъж.
— Това е дядо ти, Тодор, — каза майка ѝ. — Това са нейте вещи, играчки, обувки… — тихо изброи тя.
— Ще се оправим, — сухо отвърна бабата. — Като толкова си тръгваш, поне чаша чай няма ли да си пийнеш?
— Не, таксито чака, — отговори майка ѝ.
И Рада внезапно разбра, че майка ѝ ѝ я оставя тук, а сама ще си тръгне. Хвана ѝ ръцете и се протегна към нея:
— Мамо! Не ме оставяй! Вземи ме с тебе!
— Нима не ѝ каза? — упрекна бабата.
Майка ѝ не отговори. Опита се да изтръгне ръцете си, но Рада се вкопчи като писалка.
— Ще дойда по-късно. Засега остани с баба и дядо. Стига! — извика майка ѝ, накраяРада замръзна на място, сърцето ѝ пулсираше с болка, но в дълбочината на душата си знаеше, че животът продължава и че истинските корени са там, където са те обичали безрезервно.