Кутията открих в матрака на Калина. Беше скрита дълбоко, под слой стар пенопор, зашит с дебел, пожълтял конец. Конецът се скъса с пукот, когато го прерязах с ножицата. Вътре — малка кутия от обувки, увита във вестник от май 1983 година. Реклама на мебелна стена и цена на захар: 1,80 лева за килограм.
Отворих капака. Писмо. Прегънато наполовина. Почерка разпознах веднага — беше на Деница, жената ми.
*„Христо, ако четеш това, значи се е случило нещо лошо. Моля те, дочети докрай. И най-важното — не вярвай на Анета. Има нещо, за което никога не си знаел…”*
Останалата част от писмото почака — пръстите ми горяха. След четиридесет години.
—
Беше кратка екскурзия. Деница, Калина и Стефан щяха да пътуват до Варна, при Анета, сестрата на Деница. Тогава, през април 1983, работех в комбината за кабели в Пловдив. Смяна след смяна. Взех извънредни часове, защото искахме да купим нова пералня — старата „Фея“ вече засядаше при центрофугата.
— Тръгвайте без мен — казах в четвъртък сутрин. — В неделя се връщате, пък ще скочим до парка.
Калина, тогава на десет години, ми махна от прозореца на жигулата. Стефан, седем години, залепен с нос на задното стъкло. Деница натисна клаксона два пъти.
Обади се на следващия ден. Гласът й беше остър, нервен.
— Христо, те не пристигнаха. Деница се обади сутринта, че тръгват. И нищо повече.
Отначало помислих, че просто е станало нещо обичайно за пътя — спукана гума, отбивка встрани. Малката жигула по онова време можеше да засяда и по средата на нивата. Но до вечерта милицията вече търсеше. Намериха колата. На моста над Янтра, при Бяла, изхвърлена точно до парапета. Вратите отворени. Вътре — чанта с дрехи, термос, сандвичи в хартия. Без следи от борба. Без свидетели. Без писмо.
Цяла година ровиха в дъното на реката. Водолази, сонари, лодки. Нищо. После акт за смърт. Три подписа на бланка. Обявени за загинали при злополука.
След това нямаше вече нищо. Прибирах се вкъщи, сядах в кухнята, гледах стария календар от 1983, който висеше на стената. Струваше ми се, че стрелките на часовника в антрето вървят по-шумно, отколкото трябва. Стаята на Калина мирише вече само на прах. В чекмеджето на Стефан лежеше недовършена оцветявана книжка — половин динозавър, с цветния молив до него. Не я помръднах.
Така минаха четиридесет години. Четиридесет пролети зад прозореца, четиридесет пъти радиаторът в кухнята топлеше, а аз само чаках нещо да се промени. Нищо не се промени.
Чак през есента, през септември, лекарят от поликлиниката на булевард „Васил Левски” ме покани на разговор.
— Г-н Христов, резултатите не са добри. Не трябва да живеете сам. Нужен ви е някой постоянно до вас.
Кимнах. Какво да кажех? В къщата нямаше никой от четиридесет години.
Тогава се обади Мартин, синът на Анета, моят кръщеник. Дойде от Варна на гости, донесе торта от сладкарница „Виена”.
— Чичо, да продадем тази къща. Премести се при мен. Мама има апартамент в Аспарухово, а аз имам три стаи. Ще се справим.
Съгласих се. Защото какво ми оставаше? Казах му, че първо трябва да подредя нещата. Вещите на Деница. На Калина. На Стефан.
И така попаднах на матрака.
—
Четох нататък. Ръцете ми трепереха толкова, че трябваше да опра листа на бюрото на Калина. Писмото на Деница беше спокойно, написано с равен почерк. Обясняваше, че от дълго се страхува от Анета. Че след смъртта на родителите им Анета искала да продаде апартамента им в Пловдив и да вземе половината. Деница не се съгласила. Анета изпаднала в бяс. После имало вечерни обаждания, обиди, заплахи. Писала, че се страхувала за децата. Че седмица преди пътуването видяла Анета с мъж до сервиза, където поправяли жигулата. Че този мъж имал ръце, мръсни от грес, и че Анета му дала плик. Дебел, кафяв. Деница подозирала, че това е плащане за нещо, направено на колата. Не успяла да отиде в милицията, защото пътуването било насрочено за следващия ден. Затова скрила писмото в матрака на Калина, защото само там дъщеря й държала дневника си и знаеше, че Христо някога ще погледне вътре. Ако нещо й се случи.
Последното изречение гласеше: *„Провери спестовната книжка. Анета имаше пълномощно за нашата сметка. Не й позволявай да вземе нищо от нашето.”*
Седях на пода, сред разхвърляните тетрадки на Калина. На перваза лежеше жълт, прозрачен пластмасов транспортир. Пукнат в ъгъла. Никой не го беше докосвал от 1983.
Станах. Отидох в кухнята. Чаят в чашата беше вече изстинал. Погледнах през прозореца: в двора съседът извеждаше кучето си, малко дакел, който джафкаше по гълъбите. Нормален живот.
Върнах се в стаята, прибрах писмото в джоба на сакото. Нахлузих стара шапка, защото следобедното септемврийско слънце пари. И тръгнах. На стълбището все още висеше същата изгоряла крушка от 1992 година. Все се канех да я сменя.
—
До Варна пътувах с бърз влак. Почти шест часа. Зад прозореца се нижеха поля, гори, после ниските покриви на крайбрежните селища. Билетът ми струваше 34 лева. Подадох на касиерката точната сума и прибрах остатъка в портфейла. В купето миришеше на кафе от автомата.
Анета живееше в дом за стари хора „Тих залив” във Варна. Беше на 78 години, с ревматизъм, с диабет. Винаги беше твърда. След смъртта на Деница тя уреди всички формалности, взе спестовната книжка, продаде апартамента на родителите. Казваше, че е за доброто на децата. Децата вече ги нямаше, но тя все пак държеше тези пари.
Влязох в общата дневна. Миришеше на зеле и дезинфектант. Анета седеше до прозореца, пиеше чай от пластмасова чаша. Забеляза ме веднага.
— Христо? Какво правиш тук? Мартин каза, че продавате къщата…
Не отговорих. Поставих пред нея копие от писмото. Онова, което направих в копирния пункт до автогарата във Варна. Платих двадесет стотинки за него. Копие, не оригинала.
Анета присви очи. Взе листа. Четеше дълго. После се засмя, но кратко, като нещо я стисна в гърдите.
— Старо глупаво магаре. Мислиш, че след четиридесет години ще направиш нещо? Горката сама се самоуби с децата. Блъснала се в парапета.
— Писмото казва друго — отвърнах. И тогава направих обаждането.
Позвъних на адвоката Генчев от Пловдив. Бяхме се уговорили предния ден. Включих високоговорителя.
— Господин адвокат, моля потвърдете. Възложих ви две действия. Първо: уведомление до Районна прокуратура Варна за възобновяване на производството по случая със смъртта на жена ми и децата ми. Второ: отмяна на пълномощното, което госпожа Анета Стоянова имаше върху моето имущество и сметка. От днес.
— Потвърждавам, г-н Христов. Документите вече са на път. Прокуратурата ще поиска делото от Бяла.
Анета гледаше телефона. Лицето й посивя. За миг помислих, че ще й призлее. Но не — винаги беше прекалено упорита. Скочи от стола.
— И какво ще ми направиш?! Изтекла е давността! Всичко е изтекло! Нямаш нищо!
Позвъних втори път. В банката. Поисках извлечение от операциите по книжката на Деница от май 1983. Оказа се, че на двадесет и четвърти май, три дни след трагедията, някой изтеглил цялата сума: три хиляди шестстотин лева по онзи курс. Изтеглила я Анета Стоянова, въз основа на пълномощно.
— Не съм аз! Подписът не е мой! — изкрещя тя.
— След четиридесет години графологията може да провери това — отвърнах. Прибрах телефона. — Не искам парите ти, Анета. Искам никой повече да не разказва, че са загинали случайно.
Изправи се. Хвана ме за ръкава на сакото. Силно. Пръстите й бяха студени, тънки, с изкривени нокти.
— Винаги съм те обичала, Христо. А тя не те оценяваше. Все само тези деца, тази фабрика… Ти искаше нормално семейство, а тя те завлече в някаква скучна тиня. Аз бих ти дала…
Отстранил ръката й. Не казах нито дума. Оставих копието на масичката, до пластмасовата чаша с чай. Обърнах се и излязох. Зад вратата на дневната чувах крясъка й. Не знам какво казваше. Не исках да знам.
—
В Пловдив се прибрах вечерта. Мартин ме чакаше пред къщата, седеше на стъпалата, пушеше цигара. Видя ме и стана.
— Чичо, какво направи? Мама се обади. Плака. Каза, че ще съсипеш живота й.
— Мартин, влез вкъщи. Ще ти покажа писмото.
Прочете го в кухнята, на светлината на лампата с абажур. Дълго не каза нищо. После загаси цигарата в пепелника, макар да не беше свършил.
— И сега какво? — попита.
— Сега отиваме при нотариус. И променяме документите. Къщата не се продава. Остава моя, докато съм жив. После твоя. Но майка ти няма да получи и стотинка от моето. Това е минимумът. Останалото ще реши съдът.
Мартин поклати глава, но не възрази. Накрая само каза:
— Добре. Така ще е най-добре.
На сутринта отидохме при нотариус на булевард „Цар Борис III Обединител”. Струваше ни сто и осемдесет лева. Подписах ново завещание. Мартин подписа декларация, че няма да продаде къщата без моето съгласие. Нотариусът удари печат. Старият часовник в кантората отмерваше половин единайсет, а на перваза стоеше запуснат фикус.
Прокуратурата след месец изиска старото дело. Не знам какво ще излезе от това — след четиридесет години доказателствата почти не съществуват. Но знам едно: Анета получи призовка. Когато дошла на адреса й в дома за стари хора, медицинската сестра ми каза после, че цял ден не докоснала обяда си. Седяла в стаята си, гледала през прозореца и повтаряла нещо под носа си. Не питам какво.
—
Върнах се вкъщи. В стаята на Калина стоеше същият матрак. Този път седнах на него и извадих от чекмеджето игла и дебел конец. Заших отвора здраво, бод по бод. Вътре скрих оригинала на писмото и кратка бележка за Мартин:
*„Ако намериш това, значи вече не съм между живите. Не търси виновни. Помни само, че къщата ти стои върху тишината им.”*
Накрая поставих матрака на мястото му, изгладих покривката. През прозореца видях как дакелът на съседа гони падащ лист в двора. Часовникът в антрето тиктакаше. За първи път от четиридесет години пуснах радиото. Свиреха стара песен на Васил Найденов. Оставих я да звучи тихо.
В кухнята направих свеж чай. Сложих две лъжички захар. Поставих чашата на перваза, до пукнатия транспортир на Калина. Чашата пушеше. Отвън се чуваше джафкането на кучето. Вече никъде не трябваше да ходя. Къщата най-накрая стана моя — и само моя.
