Днес си спомних нещо, което ме накара да се усмихна. Да се омъжваш не е само за твоя мъж – едва ли не се жениш и за неговата майка. В моя случай това означаваше да се включа в състезание, за което никога не съм давала съгласие.
Казвам се Радослава, а съпругът ми, Борис, е най-сладкият човек на света. Търпелив, внимателен и напълно сляп за игрите на майка си. Тя, Гергана, е това, което хората наричат „присъствие“. Елегантна, изискана и, както непрекъснато ни напомня – „бивша кралица на красотата“. Косата ѝ? Винаги перфектна. Гримът? Безупречен. Гардеробът ѝ? Скъп и подбран сякаш е музейна експозиция.
А нейният най-известен номер на сватби? Да носи бяло.
Да, бяло. Класически, ярки, слонова кост или снежнобели рокли. Такива, които карат гостите да се обръщат по два пъти, а булката – да кипи от яд.
По-голямата сестра на Борис, Десислава, се омъжи три години преди нас. На сватбата ѝ Гергана носеше бяло, дълго до земята рокля с перли. Твърдеше, че „нямала представа“, че булката ще е в нещо подобно.
„Тя носи дантела, скъпи“, беше казала с престорена изненада. „А това е сатен. Съвсем различно.“
Десислава беше ядосана, но Борис просто отвърна с обичайното: „Тя си е така, майка ми.“
После дойде редът на сватбата на братовчедката му, Йоанна. И както се досещате – Гергана повтори номера. Този път беше избрала елегантен бял костюм с прозрачна наметка, която се влачеше като шлейф. Чух някой да пита дали не подновява брачните си обети.
Борис най-накрая ѝ обърна внимание вечерта:
„Майко, какво правиш?“
Гергана се изсмя: „О, миличък, не съм виновна, че бялото ми стои добре. Да нося черно и да се правя, че съм на погребение ли?“
Такъв беше нейният „логичен“ отговор.
Така че, когато Борис и аз се сгодихме, знаех, че имам избор – да мълча и да се надявам, че някак си ще осъзнае, или да се готвя за битка. Избрах второто.
Още от самото начало Гергана направи всичко възможно да превърне подготовката в кошмар. Критикува мястото („Твърде провинциално“), фирмата за кетъринг („Имат ли безглутен хайвер?“) и дори избора ми за дълга булка.
„Толкова сладко лице имаш, Ради“, ми каза с учтива усмивка. „Наистина ли искаш да го скриваш зад този плат?“
Успях да запазя самообладание. Едвам.
Когато разпратихме поканите, добавих и скромна забележка: „Молим гостите да избягват бяло, слонова кост и шампанско.“ Мислех, че това ще я спре.
Но не.
Две седмици преди сватбата получих съобщение от нея снимка на роклята ѝ.
Бяла.
Не просто бяла – лъскава, украсена с камъчета и перца по подгъва. Беше написала:
„Не е ли прелестна? Мисля, че ще пасне на темата ви!“
Гледах екрана. Ръцете ми трепереха.
Борис забеляза израза ми и веднага попита какво става. Когато му показах снимката, най-накрая разбра.
„Пак го прави“, прошепнах. „И този път е моята сватба.“
Заслугата на Борис – опита се. Каза ѝ, че това е важно за мен, че е ясна граница.
Но тя изигра старата карта:
„О, не знаех, че ще я разстроя толкова. Защо всичко трябва да е толкова драматично? Да не се явявам изобщо?“
Тогава осъзнах – логиката не работеше. Границите също. Но срам? Това може би ще проработи.
Затова се свързах с нашето сватбено „тайно оръжие“ – фотографа Стефан.
Стефан беше препоръчан от приятелка и беше известен с искрения си стил и чувство за хумор. Обясних му ситуацията, а той дори не мигна.
„Носила е бяло на две други сватби?“ попита. „Искаш да ѝ отвориш очите, нали?“
Кимна. „Не искам да съсипвам деня. Но и не искам тя отново да открадва вниманието.“
Той се усмихна: „Остави го на мен.“
Големият ден настана.
Всичко беше, както си бях мечтала: цветя, музика, Борис, чакащ ме пред олтара със замигващи очи. Казахме си клетви под арка от цветя и аз се почувствах като център на вселената – както трябва да се чувства всяка булка.
И да… Гергана се появи с роклята.
Бяла. Перца. Разрез до бедрото. Пристъпваше по прохода сякаш влизаше на червен килим. Гостите си разменяха изненадани погледи. Някои дори прошепваха. А тя? Блещеше, сякаш всички я възхищаваха.
Не казах нищо. Само погледнах Стефан, който ми кимна едва забележимо.
На приема Гергана обикаляше залата като знаменитост. Правеше селфи, позира драматично с шампанско и се наместваше на първи ред във всяка групова снимка.
Аз усмихвах се. И чаках.
На следващия ден Стефан ни изпрати „първи впечатления“ – малка селекция от снимките.
Събрахме се със семейството за обяд и ги показахме на телевизора. Всички „ооо“ и „ааа“, докато преглеждахме прекрасните кадри от церемонията. Искрени смях, нежни целувки, трогателни речи…
После дойде редът на снимките от приема.
Една с девойките, които се смеят. Друга с баща ми, който танцува. И после…
Слайдшоу със заглавие:
„Другата жена в бяло.“
Беше Гергана. Във всяка еднаСлед всичко това, Гергана осъзна, че понякога най-добрият урок идва не от думи, а от снимка, която ти показва истината.