Свекърва ми предложи да ни помага с гледането на децата през лятото — сега е пенсионерка и има много свободно време, затова приехме. Двамата с мъжа ми работим, имаме три деца, но реално не можем да ползваме нормална отпуска — обикновено взимаме почивни дни на смени, ако някое от децата е болно или има специално събитие. Живеем с 20-годишен ипотечен кредит, което ни държи далеч от възможността за лятна почивка, а отпуската ни изтича в месечните вноски. През ваканцията няма и кой да гледа децата, затова поне знаем, че са в безопасност и удобно у дома с баба си! Когато водим децата при майката на съпругами, винаги носим покупки и оставяме пари за лакомства — тя никога не харчи от собствената си пенсия; казва, че не ѝ стига. Обикновено ѝ даваме пари лично, което пак е по-евтино от наемане на детегледачка и всички са доволни. Братът на мъжа ми реши да доведе и своите три деца при баба им, но те са по-малки и по-палави от нашите, което изисква постоянни грижи. За разлика от нас, той нито донесе храна, нито пари – даже се наложи ние да поемем издръжката на всичките деца от нашия джоб. Нормално ли е да се чувствам така? Многократно молих съпруга си да поговори с брат си, но той не предприема нищо и не желае конфликт. Защо аз трябва да работя усилено, докато някой друг си отглежда децата? Кой е най-добрият начин да говоря по този въпрос, без да се стигне до кавга?

Днес отново си мислех колко съм благодарна на свекърва ми, че се съгласи да ни помага с децата през лятото. Тя вече е пенсионерка и има достатъчно свободно време, така че приехме с облекчение нейната помощ.

И двамата с мъжа ми работим, а децата са три никак не е лесно. Свикнали сме да ползваме отпуск по график – един взема почивен ден, когато другият не може, или ако някое от децата е болно и се налага да остане вкъщи. Понякога, рядко, успяваме да си откраднем уикенд извън София, но това е всичко.

Вече три години изплащаме 20-годишен жилищен кредит. Омръзна ни вечната смяна на квартири и живот на наем, затова преценихме, че е време да купим свое жилище, дори и това да значи по-висока месечна вноска. Макар че работим и през лятото, просто не можем да си позволим ваканция остава ни твърде малко след вноската към банката. Освен това, когато училищата са във ваканция, няма кой да гледа децата през работния ден. Щастлива съм поне, че през горещите софийски месеци са вкъщи, сигурни и под наблюдение.

С всяко приближаващо лято пак си подаваме ръка със свекърва ми ние й носим храна и често й оставяме пари за специални лакомства за децата. Тя е откровена с нас: пенсията й не е висока и никога не харчи собствени средства за внуците. Предпочитаме да й даваме парите лично това пак струва по-малко, отколкото да наемем бавачка. Всички изглеждат доволни от тази уговорка.

Но братът на мъжа ми, и той с три малки деца, реши миналото лято да ги оставя при майка им заедно с нашите. Неговите наследници постоянно бяха неспокойни и значително по-малки, затова изискваха доста повече внимание. За жалост, той нито им купи храна, нито даде на майка си пари за дреболии всяка закуска и обяд за тях идваше изцяло от нашия джоб.

Заспивайки вечер, не спирам да мисля дали това е нормално. Многократно молех Георги да поговори с брат си, но той винаги отказва – не иска да се кара с него. А на мен ми тежи усещането, че целият товар пада върху нас, докато някой друг ползва труда на нашата майка и парите ни за своите деца. Кое ли е най-разумно – как да повдигна разговора, без да се получи семеен скандал? Не искам да натоварвам и свекърва ми тя държи да е справедлива, но не знае как да откаже. Понякога просто ни липсва усещането, че сме истински подкрепени, макар всички да сме семейство.