На сватбения ни ден свекърва ми ни подаде нотариалния акт за къща. В този момент си мислех, че сме ударили джакпота. Собствен дом, без кредити, без наеми – какво повече бих могъл да искам? Но само седмица след като се преместихме, илюзията се разпадна.
Щедростта ѝ не беше щедрост. Беше окови, които бавно се затягаха около нас.
Тази вечер застанах в средата на всекидневната и погледнах жена си в очите. Думите излязоха от устата ми, преди дори да ги осмисля:
„Или връщаме къщата, или бракът ни приключва тук и сега.“
Отговорът ѝ ме порази като гръм от ясно небе.
Сватбен подарък, който криеше опасна тайна
Анна и аз бяхме заедно от шест години – години, изпълнени с любов, предизвикателства и взаимна подкрепа. Сватбата ни трябваше да бъде венецът на всичко, което бяхме изградили заедно.
Церемонията беше прекрасна, гостите се забавляваха, чашите с шампанско звъняха, а когато вече мислех, че този ден не може да стане по-добър, майка ѝ, Виктория, се изправи с чаша в ръка.
„За моята прекрасна дъщеря и за мъжа, когото обича,“ обяви тя с топъл, но уверено изчислен глас.
Всички замълчаха. Тогава келнер поднесе елегантна папка на сребърен поднос.
С бавен, почти театрален жест, Виктория я отвори. Вътре беше нотариалният акт за къщата.
В залата се разнесе приглушено ахване. Хората гледаха с възхита, някои с нескрито завистливо възхищение. Когато тя ми връчи документите, сърцето ми подскочи. Дом! Наш дом! Бъдеще, защитено и сигурно.
Обърнах се към Анна, очаквайки да видя същото щастие в очите ѝ. Вместо това, тя изглеждаше напрегната, ръката ѝ в моята беше ледено студена.
„Можеш ли да повярваш?“ прошепнах.
Тя кимна, но едва чуто промълви:
„Това е… щедро.“
Трябваше да забележа колебанието ѝ. Трябваше да попитам. Но не го направих.
Това беше първата ми грешка.
Къщата, която се превърна в капан
След няколко дни се преместихме.
Къщата беше внушителна – двуетажна вила в покрайнините на София, с просторен двор, високи тавани, огромни прозорци и изглед към Витоша.
За мен, човек, който беше израснал в малък апартамент с излющени стени и шумни съседи, това беше сбъдната мечта.
Но Анна… тя беше различна.
Ходеше из стаите, сякаш търсеше нещо, което не можеше да намери. Често стоеше до прозореца, загледана в дългата алея пред къщата, прехапала устни. Вечер изчезваше с телефона си, а когато я питах с кого говори, отговорите ѝ бяха неясни.
Една вечер, докато вечеряхме, не издържах повече.
„Анна, какво се случва? Не ти ли харесва тук?“
Тя въздъхна, без да ме поглежда.
„Просто… всичко стана много бързо. Омъжих се, преместихме се, а сега сме тук…“
Опитах се да ѝ повярвам. Опитах се да си кажа, че просто ѝ трябва време. Но чувството, че нещо не е наред, не ме напускаше.
Отговорът на всичките ми съмнения дойде няколко дни по-късно, по време на вечерята у Виктория.
Невидимите вериги на договора
Масата беше покрита със снежнобяла покривка, сребърните прибори блестяха, а въздухът беше изпълнен с аромат на печено агнешко с розмарин.
Докато вечеряхме, Виктория спокойно остави вилицата си и се усмихна.
„Говорихте ли вече с моя адвокат?“
Замръзнах.
„Адвокат? Защо трябва да говорим с адвокат?“
Тя наклони леко глава, преструвайки се на изненадана.
„Анна, не си ли му казала?“
Обърнах се към жена си. Пръстите ѝ стискаха чашата с вино толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
„Мамо…“ прошепна тя.
Но Виктория само се усмихна и продължи:
„Нищо сериозно, Иво. Просто малка формалност, свързана с къщата.“
Стомахът ми се сви.
„Каква формалност?“
Тя отпи глътка вино, сякаш се наслаждаваше на напрежението.
„Ами, технически къщата все още е на мое име. Но, разбира се, вие можете да живеете там – при няколко условия.“
Дишането ми се ускори.
„Какви условия?“
Тя се усмихна мило.
„Не може да правите никакви промени в интериора без мое разрешение. Никакви ремонти, никакво боядисване. Къщата е съвършена такава, каквато е. А също така, Иво, работата ти трябва да бъде в София. Семейството трябва да е близо едно до друго.“
Сърцето ми заби лудо.
„А ако не се съгласим?“
Тя вдигна рамене.
„Тогава ще трябва да напуснете. Все пак, къщата е моя.“
Но това не беше всичко.
„О, и още нещо,“ добави тя с небрежен тон. „Очаквам първото си внуче в рамките на две години. Разбира се, ще имам думата във възпитанието му.“
Бях като ударен с чук.
Погледнах Анна. Тя не каза нищо. Не протестира. Само мълчеше.
Тя знаеше. И беше приела всичко това.
Изборът, който вече беше направен
На връщане мълчахме.
„От колко време знаеш?“ прошепнах.
Анна затвори очи.
„От преди сватбата.“
Замълчах.
И тогава осъзнах.
Аз нямах избор.
Или се отказвахме от къщата.
Или този брак беше обречен от самото начало
