Сутринта на Михаил Сергеевич му стана по-зле. Задушаваше се. — Никита, нищо не ми трябва. Нямам нужда от вашите лекарства. Само те моля — позволи ми да се сбогувам с Приятеля. Моля те… махни тия системи… Мъжът кимна към системите. — Не мога така да си отида, разбираш ли? Не мога… Сълза се стече по бузата му. Никита знаеше, че, ако ги изключи, може и да не успее да го изведе от стаята. Към тях се събраха мъжете от цялата стая. — Никита, не може ли нещо да се направи? Не върви така… — Знам… Но тук е болница, всичко е стерилно. — Няма значение… Гледай човека, не може да си тръгне… Никита осъзнаваше всичко. Какво можеше да направи? Изведнъж стана. Всичко може! На майната си тия спорове, тия фирми и баща му! Нека го уволнят! Рязко се обърна и срещна погледа на Ани — в него имаше възхищение. Никита излетя навън. — Приятелю, моля те, тихо. Може и да не ни забележат. Хайде, да отидем при стопанина… Вече беше отворил вратата, когато някой му препречи пътя. Пред него стоеше д-р Емма Тодорова. — Какво става тук? — Д-р Тодорова… Моля ви! Пет минути. Нека се сбогуват. Разбирам… ще ме уволните после. Тя помълча минута. Кой знае какво ѝ мина през главата, но отстъпи в страни. — Добре. Нека, пък и мен нека уволнят! — Приятелю, след мен! Никита хукна по коридора, Приятел до него. Аня вече държеше вратата отворена. Кучето, като че ли усетило нещо, с два скока се озова пред стаята… още един скок и Приятел застана на задни лапи пред леглото на Михаил Сергеевич, с предните се опря на ръба на кревата. В стаята — пълна тишина. Михаил отвори очи. Опита да вдигне ръка, но не успя — системите му пречеха. Тогава ги издърпа с другата ръка. — Приятелю! Дойде… Кучето сложи глава на гърдите му. Михаил го погали. Веднъж, после още. Усмихна се… Усмивката застина на устните му. Ръката се свлече. Някой прошепна: — Кучето плаче… Никита се приближи. Приятел наистина плачеше. — Стига. Хайде, да вървим… *** Никита седна на ниската ограда, а Приятел изчезна в храстите и легна там. До Никита дойде мъж от стаята, който някога пръв си даде кюфтето. Подаде му кутия цигари. Никита го погледна, искаше да откаже — не пуши… но после махна с ръка. Запали. До него седна Аня — очите ѝ зачервени, носът подпухнал. — Ани… днес ми е последният ден. — Защо? — Първо бях тук за наказание, после исках да докажа на татко, че мога… Трябваше да ми остави фирмата… Но не е във фирмата работата. Не мога… Ще се прибера. Ще му кажа право в очите — “Синът ти е нищо и половина. Прости, Ани…” Никита си тръгна. Написа си молбата, събра си нещата. Аня гледаше през прозореца как спира с мерцедеса, излиза, отваря вратата и се отправя към храстите. Каза нещо на Приятеля, после отиде до колата и зачака. Кучето дойде след пет минути, погледна Никита в очите и скочи в колата. Аня пак плака. — Не си нищо и половина! Ти си най-добрият! *** Няколко дни по-късно Аня видя, че към главния лекар върви мъж, който приличаше на Никита. Тя хукна по стълбите и излезе навън. — Вие ли сте бащата на Никита? Главният лекар я гледаше изненадано. — Аня, какво правиш? — Изчакайте, д-р Тодоров, после ме уволнявайте! Значи вие сте, нали? Вадим Григоров погледна учудено малката момиче с луничките. — Да. — Не смейте! Чувате ли! Не смейте да мислите, че Никита не е нищо! Той е най-добрият! Единственият, който не се уплаши и позволи на един човек да се сбогува с най-верния си приятел! Никита има сърце и душа! Аня се обърна и влезе в сградата. Вадим Григоров се усмихна. — Виж я ти нея… — Ами сега какво да я правим? Добро дете, ама все си казва всичко право в очите! — Това лошо ли е? — Не винаги е добро… *** Изминаха три години. От голямата къща излезе цялото семейство. Никита буташе количката, а на каишка до Аня вървеше огромен красив пес. Стигнаха до рекичката, Аня пусна кучето. — Приятелю, далече да не ходиш! Песът заби към реката с огромни скокове. След минута детето в количката запищя. Приятел веднага дотича с няколко скока до количката. Аня се засмя. — Никита, май бавачка няма да ни трябва. Какво се стряскаш — Соня само си е изпуснала биберона. Детето пак заспа, Приятел надникна в количката и едва след като се убеди, че всичко е наред, отново се впусна след пеперудата…

Сутринта на Георги Стефанов му стана по-зле. Почна да се задъхва.
Дани, нищо не ми трябва. Нито от вашите хапчета, нищо. Само те моля, остави ме да се сбогувам с Бойко. Моля те. Махни всички тия системи
Човекът леко кимна към системите и кабелите.
Не мога така да си отида. Разбираш ли ме Не мога
Една сълза се търкулна по бузата му. На Дани му беше ясно, че ако дръпне всичко, може и до вратата да не го откара повече.
Около тях се събраха всички мъже от стаята.
Дани, сериозно ли няма как да измислим нещо? Не го бива така
Разбирам ви, ама тук е болница стерилно, всичко
Я остави тия работи Я го виж, човекът не може да си тръгне спокойно.
Всичко му беше ясно. Ама какво може да направи? Дани изведнъж се изправи. Всичко може. Да върви по дяволите тази работа, по дяволите фирмата на баща му. Каквото ще да става да го уволняват. Обръща се изведнъж и среща погледа на Яна. Тя го гледа с възхищение.
Дани излетя навън.
Бойко, айде, тихичко, моля те. Може никой и да не забележи. Ела при хазаина си.
Тъкмо отваряше вратата, когато някой препречи пътя му. Пред него се изправи Емилия Емилова.
Това пък сега какво е?
Госпожо Емилия Моля ви Пет минути. Оставете ги да се сбогуват. Аз всичко разбирам. После ме уволнявайте.
Тя замълча за секунда. Само тя си знае какво се въртеше в главата ѝ, но изведнъж се дръпна настрани.
Добре тогава. И мене нека уволняват.
Бойко, след мен!
Дани хукна по коридора с Бойко до него. Яна вече беше отворила вратата. Кучето усети всичко две подскоци и вече беше до леглото на Георги Стефанов, изправен на задните лапи, предните опрени на ръба на леглото. В стаята падна гробна тишина. Човекът отвори очи. Опита да вдигне ръка, не можа пречеха му системите. Тогава ги издърпа с другата ръка.
Бойко! Дойде
Кучето сложи глава на гърдите му. Георги го погали. Веднъж, втори път. Усмихна се Усмивката му си остана на лицето. Ръката му се изплъзна. Някой прошепна:
Кучето плаче
Дани се доближи до леглото. Наистина Бойко плачеше.
Хайде Да тръгваме
***
Дани седна на оградката, а Бойко се мушна из храстите и легна там. До Дани дойде един от другите пациенти онзи, който преди беше дал последната си кюфте на Бойко. Подаде му кутия цигари. Дани го погледна, искаше да каже, че не пуши, но се отказа. Запали.
Яна седна до него. Очите ѝ червени, носът подут.
Яна Днес ми е последният ден тук.
Защо?
Виж, първо бях тук по наказание, после защото исках да докажа на баща ми, че мога Той трябваше фирмата да ми даде. Ама не в това е работата. Просто не мога повече. Прибирам се. Ще му кажа син ти не струва. Прости, Яна
Дани си тръгна. Подаде молбата за напускане, прибра си нещата. Яна гледаше през прозореца как с мерцедеса си спря пред входа, слезе, отвори вратата и отиде към храстите. Говори нещо на Бойко, после се върна към колата, облегна се и чака. Кучето дойде след пет минути. Дълго го гледа в очите и после просто скочи в колата.
Яна отново заплака.
Не си никакъв некадърник! Ти си най-добрият!
***
Два-три дена по-късно Яна видя до главния лекар мъж, който досущ приличаше на Дани. С хъс се затича надолу по стълбите и изскочи навън.
Вие ли сте таткото на Дани?
Главният лекар я гледаше озадачено.
Яна, какво става тук?
Чакайте, д-р Петров, после ме уволнявайте! Вие ли сте?
Владимир Христов също гледаше с учудване към дребната момиче със сладки лунички.
Да.
Не ви давам! Чухте ли! Не ви давам да мислите, че Дани не струва! Той е най-добрият! Само той не се уплаши да даде възможност на човек да се сбогува с най-верния си приятел! Дани има сърце и душа!
Яна се обърна и влезе обратно. Владимир Христов се усмихна.
Каква ти е, а?
Д-р Петров въздъхна:
Какво да я правя, такава си е все истината търси!
Лошо ли е?
Не винаги е добре
***
Три години по-късно.
От голяма къща излезе цяло семейство. Дани буташе количка, а до Яна беше огромен, лъскав пес на каишка. Стигнаха до брега на реката, Яна пусна кучето.
Бойко, да не се изгубиш!
Песът с гигантски скокове профуча към реката. След две минути бебока в количката запищя. Бойко веднага се върна с подскоци край количката.
Яна се разсмя:
Дани, май бачка няма да ни трябва. Защо се върна, а? Соня само си изпусна биберона.
Бебето пак заспа, Бойко надникна в количката, убеди се, че всичко е наред, и пак хукна след някаква пеперудаДани се наведе, вдигна биберона и го подаде на Соня, която веднага млъкна и засмука с доволно мърморене. Яна го погледна:
Знаеш ли, май никога не трябваше да се тревожиш дали ставаш. При теб всичко си идва на мястото само, когато спреш да се доказваш.
Дани се усмихна, прегърна я през рамо и заедно впериха поглед във вълните. Бойко с радостен лай тичаше напред-назад, всяка минута поглеждаше към тях дали са там, дали са заедно.
Дани прошепна:
Трябва само да позволиш на сърцето си да те води. Всичко останало е просто шум.
На отсрещния бряг залезът боядисваше реката в злато. Бойко спря, седна и изведнъж вдигна глава към небето като че чуваше нещо, което само той можеше да разбере. След миг се върна до количката, легна до нея, постави муцуна върху колелото, а Соня протегна мъничко юмруче и го хвана за ухото.
И така, докато слънцето бавно се скриваше, семейството стоеше до реката заедно, в тихота, където нищо не трябва да се доказва освен любовта.

А Бойко пазеше всички техни изгубени биберони, смехове и тъги, в сърцето си завинаги.

Rate article
Сутринта на Михаил Сергеевич му стана по-зле. Задушаваше се. — Никита, нищо не ми трябва. Нямам нужда от вашите лекарства. Само те моля — позволи ми да се сбогувам с Приятеля. Моля те… махни тия системи… Мъжът кимна към системите. — Не мога така да си отида, разбираш ли? Не мога… Сълза се стече по бузата му. Никита знаеше, че, ако ги изключи, може и да не успее да го изведе от стаята. Към тях се събраха мъжете от цялата стая. — Никита, не може ли нещо да се направи? Не върви така… — Знам… Но тук е болница, всичко е стерилно. — Няма значение… Гледай човека, не може да си тръгне… Никита осъзнаваше всичко. Какво можеше да направи? Изведнъж стана. Всичко може! На майната си тия спорове, тия фирми и баща му! Нека го уволнят! Рязко се обърна и срещна погледа на Ани — в него имаше възхищение. Никита излетя навън. — Приятелю, моля те, тихо. Може и да не ни забележат. Хайде, да отидем при стопанина… Вече беше отворил вратата, когато някой му препречи пътя. Пред него стоеше д-р Емма Тодорова. — Какво става тук? — Д-р Тодорова… Моля ви! Пет минути. Нека се сбогуват. Разбирам… ще ме уволните после. Тя помълча минута. Кой знае какво ѝ мина през главата, но отстъпи в страни. — Добре. Нека, пък и мен нека уволнят! — Приятелю, след мен! Никита хукна по коридора, Приятел до него. Аня вече държеше вратата отворена. Кучето, като че ли усетило нещо, с два скока се озова пред стаята… още един скок и Приятел застана на задни лапи пред леглото на Михаил Сергеевич, с предните се опря на ръба на кревата. В стаята — пълна тишина. Михаил отвори очи. Опита да вдигне ръка, но не успя — системите му пречеха. Тогава ги издърпа с другата ръка. — Приятелю! Дойде… Кучето сложи глава на гърдите му. Михаил го погали. Веднъж, после още. Усмихна се… Усмивката застина на устните му. Ръката се свлече. Някой прошепна: — Кучето плаче… Никита се приближи. Приятел наистина плачеше. — Стига. Хайде, да вървим… *** Никита седна на ниската ограда, а Приятел изчезна в храстите и легна там. До Никита дойде мъж от стаята, който някога пръв си даде кюфтето. Подаде му кутия цигари. Никита го погледна, искаше да откаже — не пуши… но после махна с ръка. Запали. До него седна Аня — очите ѝ зачервени, носът подпухнал. — Ани… днес ми е последният ден. — Защо? — Първо бях тук за наказание, после исках да докажа на татко, че мога… Трябваше да ми остави фирмата… Но не е във фирмата работата. Не мога… Ще се прибера. Ще му кажа право в очите — “Синът ти е нищо и половина. Прости, Ани…” Никита си тръгна. Написа си молбата, събра си нещата. Аня гледаше през прозореца как спира с мерцедеса, излиза, отваря вратата и се отправя към храстите. Каза нещо на Приятеля, после отиде до колата и зачака. Кучето дойде след пет минути, погледна Никита в очите и скочи в колата. Аня пак плака. — Не си нищо и половина! Ти си най-добрият! *** Няколко дни по-късно Аня видя, че към главния лекар върви мъж, който приличаше на Никита. Тя хукна по стълбите и излезе навън. — Вие ли сте бащата на Никита? Главният лекар я гледаше изненадано. — Аня, какво правиш? — Изчакайте, д-р Тодоров, после ме уволнявайте! Значи вие сте, нали? Вадим Григоров погледна учудено малката момиче с луничките. — Да. — Не смейте! Чувате ли! Не смейте да мислите, че Никита не е нищо! Той е най-добрият! Единственият, който не се уплаши и позволи на един човек да се сбогува с най-верния си приятел! Никита има сърце и душа! Аня се обърна и влезе в сградата. Вадим Григоров се усмихна. — Виж я ти нея… — Ами сега какво да я правим? Добро дете, ама все си казва всичко право в очите! — Това лошо ли е? — Не винаги е добро… *** Изминаха три години. От голямата къща излезе цялото семейство. Никита буташе количката, а на каишка до Аня вървеше огромен красив пес. Стигнаха до рекичката, Аня пусна кучето. — Приятелю, далече да не ходиш! Песът заби към реката с огромни скокове. След минута детето в количката запищя. Приятел веднага дотича с няколко скока до количката. Аня се засмя. — Никита, май бавачка няма да ни трябва. Какво се стряскаш — Соня само си е изпуснала биберона. Детето пак заспа, Приятел надникна в количката и едва след като се убеди, че всичко е наред, отново се впусна след пеперудата…