Сърцето ми е тежко от болка и страх. Невестата на сина ми иска да ме лиши от дома, който съм пазила цял живот, заради мечтата му. Техните планове за голямо семейно гнездо звучат като присъда, а аз, сама жена на възраст, се страхувам да не остана без покрив над главата. Тази история е за любовта към сина, за предателството и борбата за правото на собствен кът в свят, който ми става все по-чужд.
Казват ми Венета Димитрова и живея в малък град в Подбалкана. Преди десет години синът ми, Любомир, се ожени за Снежана. Те с дъщеря си се натрапват в тясно едностайно жилище. Преди седем години Любомир купи парцел и започна да строи къща. Първата година нищо не се случи. На втората сложиха ограда и изляха фундамент. После строежът пак замръзна – парите не стигаха. Любомир спестяваше за материали, без да губи надежда. През тези години издигнаха първия етаж, но мечтаят за голяма двуетажна къща, където ще има място и за мен. Синът ми е семеен човек и винаги съм гордела от грижите му.
Те вече са жертвали много за строежа. Снежана убеди Любомир да продаде двустайния им апартамент, за да се преместят в по-малък и да вложат разликата в къщата. Сега им е тясно, но не се предават. Когато идват при мен, всички разговори са за бъдещата къща: какви ще са прозорците, как ще изолират стените, къде ще мине кабелът. Моите болести, моите грижи не ги вълнуват. Мълча, слушам, но в душата ми расте безпокойство. Отдавна усещам, че Снежана и Любомир искат да продадат двустайния ми апартамент, за да довършат строежа.
Един ден Любомир ми каза: „Мамо, всички ще живеем заедно в голямата къща – ти, ние, дъщеря ни.“ Реших да попитам: „Значи трябва да продам апартамента си?“ Те кимнаха, започнаха да говорят колко уютно ще ни бъде под един покрив. Но гледайки Снежана, разбрах – с нея няма да мога да живея. Тя не крие неприязънта си, а аз се уморих да се преструвам, че всичко е наред. Нейните студени погледи, острите думи – не искам да ги търпя на стари години.
Искам да помогна на сина си. Боли ме да го виждам как се бори със строежа, който може да се проточи още десетилетие. Но зададох въпроса, който ме мъчеше: „А аз къде ще живея?“ Да се преместя в тясното им жилище? В недостроената къща без удобства? Снежана веднага отговори: „За теб перфектно ще е вилата!“ Имаме малка вила – стар дървен кът без отопление, подходящ само за лятото. Обичам да прекарвам там топлите дни, но през зимата? Да топя с дърва, да се мия в леген, да ходя до външна тоалетна на студено? Ставите ми, здравето ми няма да издържат.
„В селата хората живеят“, каза Снежана. Да, живеят, но не при такива условия! Не съм готова да превърна старостта си в оцеляване. А пари за строежа им трябват, и усещам как невестата ме блъска към пропастта. Наскоро я чух да говори по телефона с майка си. „Трябва да преместим Венета при съседа, а апартамента да продадем“, каза тя. Кръвта замръзна в жилите ми. Съседът, Петко Донев, е сам стар човек като мен. Понякога пием чай, говорим си по житейски, аз нося сладки. Но да се преместя при него? Това беше нейният план – да се отърве от мен и да вземе дома ми.
Знаех, че Снежана не иска да живеем заедно, но толкова подло… Не вярвам, че ще живеем щастливо в тяхната къща. Думите й са празни обещания, за да ме убедят да продам. Обичам Любомир, боли ме да го видя как се бори, но не мога да жертвам дома си. Това е всичко, което имам. Без него ще остана нищожна, изоставена като ненужен предмет. Ами ако строежът се проточи, а аз остана на улицата? Или в студената вила, където зимата не се живее?
Всяка нощ лежа без сън, измъчвана от мисли. Да помогна на сина си е мой дълг, но да се оставя без покрив е прекалено. Снежана ме вижда само като пречка, а нейният план със съседа е като удар в гърба. Страх ме е, че ще загубя не само дома, но и сина, ако откажа. Но страхът да остана на стари години без свой кът е по-силен. Не знам как да намеря изход, за да не предадам нито сина, нито себе си. Душата ми вика от болка и се моля на Бога да ми даде сила да взема правилното решение.
Животът ни учи, че понякога любовта изисква твърдост – да защитим себе си, за да можем да обичаме другите без гореч.